Нашият хеликоптер започна да се снишава към незастроен терен зад местното училище. Погледнах часовника си. Беше малко след шест часа. Дали деветнайсетте заложници бяха още живи? Каква садистична игра играеше Мислителя?
Яркозелени игрища се простираха зад двуетажното тухлено училище. Целият район бе пуст, с изключение на двата седана и черния микробус, които ни чакаха. Бяхме на седем-осем километра от пътя, където госпожа Морис беше видяла автобуса на „Вашингтон на колела“.
Изабел Морис седеше в първия седан. Изглеждаше почти осемдесет годишна, набита жена с неестествено бодра усмивка и с изкуствени зъби. Нечия симпатична баба.
— В коя ферма да отидем първо? — попитах я. — Къде може да се скрие някой?
Синкавосивите очи на жената се присвиха, докато размисляше.
— Фермата на Доналд Браун — каза тя накрая. — В нея никой не живее напоследък. Браун умря миналата пролет, бедният човечец. Там лесно може да се скрие човек.
67.
— Карай нататък — казах на нашия шофьор, когато стигнахме до фермата на Браун по път №24. Той ме послуша. На около стотина метра по-нататък пътят завиваше. Спряхме след завоя. — Мярнах някого във фермата. Стоеше облегнат на едно дърво. Близо до къщата. Той наблюдаваше пътя, Кайл. Забеляза, че минаваме. Още са тук.
Напред по пътя видях останките от старата ракетна база. Предполагах, че ще намерим автобуса, скрит в ракетния бункер, където хеликоптерите „Апачи“ не можеха да го открият. Не бях оптимист и за съдбата на деветнайсетимата заложници от „Метро Хартфорд“. Мислителя мразеше застрахователните компании, нали така? Това някакво отмъщение ли беше?
В главата ми проблясваха ярки образи на заложниците, убити при банковите обири; страхувах се, че във фермата може да намерим касапница. Бяха ни предупредили. Никакви грешки, никакви нарушения на правилата, които бяха наложени по време на банковите обири. Нещо променило ли се бе?
Кайл предложи:
— Да минем през гората. Нямаме време да умуваме.
Свърза се и с другите екипи. После той, Бетси и аз побягнахме на север през гъстата гора. Още не виждахме фермата, но и нас не можеха да ни видят.
Гората стигаше почти до къщата, което бе добре за нас. Тревата беше избуяла и почти скриваше алеята. В къщата не светеха лампи. Не се долавяше никакво движение. Никакви звуци.
Виждах часовоя на похитителите. Не беше прекалено далеч и стоеше с гръб към нас. Къде бяха другите? Къде бяха заложниците? Защо в къщата не светеше?
— Какво, по дяволите, прави той? — промърмори Кайл. И двамата бяхме озадачени.
— Не пази особено внимателно — прошепна Бетси. — Това не ми харесва.
— И на мен — казах аз. Нещо не се връзваше. Защо бяха оставили един-единствен часовой? И защо похитителите бяха още тук?
— Хайде първо да се справим с този. После ще атакуваме къщата — нареди тихо Кайл.
68.
Направих знак на Кайл и Бетси, че ще се заема с часовоя. Стигнах до него безшумно. Рязко го ударих с дръжката на пистолета си. Чу се изхрущяване и той се строполи на земята. Не издаде никакъв звук. Беше прекалено лесно. Какво, по дяволите, ставаше?
Бетси притича приведена до мен. Прошепна:
— Що за часовой беше това? Досега винаги са били крайно предпазливи.
Петима-шестима агенти се появиха от гората зад нас. Бетси им направи знак да спрат. Къщата продължаваше да тъне в мрак и не се долавяше никакво движение. Сцената бе странна и някак нереална.
После Кайл ни махна да тръгваме, за да атакуваме къщата. Тихо побягнахме напред. Не видяхме други постове. Това някакъв капан ли беше? Изчакваха ни да нахлуем вътре ли? Ами госпожа Морис? Дали и тя не бе част от клопката?
Стигнах до къщата с първата група агенти и бях обзет от ужасяващо предчувствие. Вдигнах тока си и ритнах предната врата. Не повярвах на очите си. Едва се удържах да не извикам.
Заложниците бяха в дневната на къщата. Гледаха ме, видимо изплашени, но никой не беше ранен. Бързо ги преброих: шестнайсет жени, две деца и шофьора. Всички живи. Никой не бе наказан, че бяхме нарушили правилата.
— Похитителите? — попитах тихо. — Има ли някой от тях тук?
Една тъмнокоса жена пристъпи напред и ми отговори:
— Оставиха пазачи около къщата. Има един до бряста отпред.
— Вече не. Но не видяхме други — обясни Бетси на групата. — Всички останете тук, докато огледаме района.