Обърнах се към Уолш. Двама от неговите агенти бяха част от ударния отряд. Той не пожела да добави нищо, само обясни на хората си:
— Вашингтонската полиция ще бъде най-отпред при атаката. Ние ще осигуряваме подкреплението в коридора и при влизането в апартамента. Това е.
— Добре, да тръгваме — казах аз. — Всички да са крайно предпазливи. От това, което знаем за Бранд, той е тежковъоръжен и опасен.
— Бранд е бил в специалните сили в армията — добави Джон Сампсън. — Това вече е последната капка.
72.
Въоръжен и опасен — това е често използвана фраза, но полицаите знаят какво точно означава тя.
Влязохме в третия блок през мръсния неосветен сутерен и бързо изкачихме стълбите до шестия етаж. Стълбището бе изцапано и неугледно. В сградата явно бе бушувал пожар. По стените, пода и дори по металния парапет имаше дебел слой сажди. Възможно ли бе Мислителя да се крие тук? Той чернокож ли беше? Това изглеждаше немислимо за ФБР. Защо?
Внезапно попаднахме на двама окаяни мършави наркомани, които тъкмо палеха цигарите си на площадката на четвъртия етаж. Вървяхме с извадени оръжия и те ни погледнаха, опулили очи, изплашени и несмеещи да помръднат.
— Не сме направили нищо на никого — каза накрая единият с продран глас. Изглеждаше доста над четирийсетте, но навярно бе двайсетгодишен.
— Има си хас — измърморих тихо. Насочих пръст срещу тях. — Да не съм чул и шепот от вас.
Стреснатите наркомани навярно бяха помислили, че идваме за тях. Не можаха да повярват на очите си, когато ги подминахме бързо. Чух Сампсън да казва:
— Веднага се измитайте оттук! Друг път няма да извадите такъв късмет.
Чувах бебешки плач и викове на малки деца, шум от включени телевизори, джаз, хип-хоп и салса, които проникваха през тънките стени. Стомахът ми се бе свил от напрежение. Да нападаме Бранд в толкова претъпкана сграда бе много лош вариант, но всички бързаха да видят някакви резултати. Бранд в крайна сметка беше основен заподозрян.
Сампсън докосна рамото ми.
— Аз ще вляза с Раким. Ти ни следвай, готин. Не спори с мен!
Намръщих се, но кимнах. Джон и Раким Пауъл бяха най-добрите в такива атаки. Действаха внимателно и находчиво, имаха голям опит, но този случай бе труден и плашещ. Въоръжен и опасен. Всичко можеше да се случи.
Обърнах се към детектива, който държеше тежък метален стенобоен лост в ръце. Приличаше на малка тъпа ракета.
— Избий вратата с един удар. Няма нужда първо да чукаме.
Погледнах групата напрегнати сериозни мъже зад мен. Вдигнах юмрук.
— Влизаме на четири — казах.
Започнах да опъвам пръстите си: едно — две — три!
Стенобойният лост блъсна вратата с помитаща сила. Бравата веднага поддаде. Бяхме вътре. Сампсън и Пауъл бяха на крачка пред мен. Засега никой не стреляше.
— Мамооо! — извика изплашено едно от децата. Веднага се сетих за семействата, които до този момент бяха пострадали заради Мислителя. Не искахме да се пролива повече кръв.
Въоръжен и опасен.
Две деца гледаха телевизия. Къде беше Мичъл Бранд? И къде беше майката на децата — Тереза Лопес? Може би те въобще не бяха в апартамента. Някои хора оставят децата си сами вкъщи дни наред.
Вратата на спалнята пред нас беше затворена. Някъде в апартамента звучеше музика. Ако Мичъл Бранд бе тук тази вечер, той не се пазеше особено внимателно. Това не ми направи добро впечатление. Засега тази история никак не ми харесваше.
Отворих рязко вратата и погледнах вътре. Сърцето ми биеше до пръсване. Бях в поза за стрелба. Третото дете си играеше на пода с плюшено мече.
— Това е синьото мече — каза ми момиченцето.
— Синьото мече — прошепнах аз.
Бързо се върнах в коридора. Видях Сампсън да рита друга врата. Схемата на апартамента, която ни бяха дали, беше грешна. Жилището бе с две спални!
Внезапно Мичъл Бранд се появи в коридора. Влачеше Тереза Лопес. Беше притиснал 45 милиметров пистолет към челото й. Тя бе красива жена с бледокафява кожа и трепереше неудържимо. И Бранд, и Лопес бяха голи, ако не се брояха златните верижки на дебелия му врат, на китката и на левия му глезен.