— Пусни оръжието, Бранд — опитах да надвикам шумотевицата в апартамента. — Няма да отидеш никъде. Не можеш да се измъкнеш оттук. Достатъчно си умен, за да го разбереш. Пусни оръжието!
— Махай се от пътя ми! — кресна той. — Достатъчно съм умен първо да ти пусна един куршум между очите.
Останах неподвижен точно срещу него. Сампсън и Раким заеха позиция от двете ми страни.
— Обирът на „Фърст Юниън“ във Фолс Чърч. Ако не си замесен, няма да имаш проблеми — казах, като леко понижих глас. — Пусни оръжието.
Бранд пак извика:
— Не съм обирал „Фърст Юниън“! Бях в Ню Йорк цялата седмица! Бях на сватбата на сестрата на Тереза. Някой ме е натопил. Някой е излъгал, че съм аз!
Тереза Лопес ридаеше несдържано. Децата й плачеха и зовяха майка си. Детективите и агентите от ФБР ги държаха настрана, за да са в безопасност.
— Той беше на сватбата на сестра ми! — извика Тереза насреща ми. Очите й ме гледаха умоляващо. — Той беше на сватба!
— Мамоооо! Мамооо! — хлипаха децата.
— Пусни оръжието, Бранд. Облечи си някакви дрехи. Просто искаме да поговорим с теб. Вярвам ти, че си бил на сватба. Вярвам и на Тереза. Пусни оръжието!
Усещах, че ризата ми е подгизнала от пот. Едно от децата още надничаше зад Бранд и Лопес. Ако стрелях, можеше да го раня. О, Боже, не позволявай да стрелям по този човек!
Най-после Мичъл бавно свали оръжието от челото на Тереза. Целуна я по слепоочието.
— Извинявай, мила — прошепна той.
Вече смятах, че сме допуснали грешка. Чувствах го. Когато той пусна оръжието, вече го знаех. Може би някой бе натопил Мичъл Бранд. Бяхме загубили толкова време и средства да го издирваме. Бяхме пропилели дни наред.
Усещах студения дъх на Мислителя във врата си.
73.
Върнах се вкъщи много късно. Толкова ми се беше струпало на главата: твърде много работа, Кристин, арестът на Мичъл Бранд същата нощ.
Трябваше да се отпусна, така че посвирих Гершуин и Коул Портър на пианото, докато очите ми започнаха да се затварят. Тогава се качих в стаята си. Заспах веднага щом положих глава на възглавницата.
Спах до сутринта. Накрая, към седем и половина, слязох при Нана и Деймън, които закусваха. Това беше важен ден за семейство Крос. Даже нямаше да ходя на работа. Очакваше ме нещо по-приятно.
Излязохме от къщи към осем и половина. Отивахме в болницата. Днес щяха да изпишат Джени.
Тя ни чакаше. Когато пристигнахме в стаята й, беше приготвила багажа си и бе облечена с дънки и тениска с надпис „Грижа за земята“. Нана й бе донесла дрехите предния ден, но, разбира се, Джени беше поръчала точно кои й трябват.
— Да вървим, да вървим! Нямам търпение да се прибера у дома — изкикоти се тя и забъбри безспирно веднага щом ни видя. — Ето го куфара ми, ще побързаме ли? — Подаде малкия си розов куфар на Деймън, който направи физиономия, но все пак го взе от ръката й.
— И колко време ще трае това специално отношение? — попита той.
— До края на живота ти — подреди го тя. — Може и по-дълго.
Изведнъж сянка на страх пробяга през лицето й.
— Нали мога да се прибера вкъщи?
Кимнах и се усмихнах:
— Разбира се. Но не можеш да си тръгнеш от стаята пеш. Такива са правилата на болницата, сестричке.
Джени ме изгледа съкрушено.
— Не и на количка. Тържественото ми заминаване.
Вдигнах я на ръце.
— Да, на количка. Но сега си така издокарана. Изглеждаш красива за отпътуването си, принцесо.
Спряхме при стаята на сестрите и Джени се сбогува с тях и ги прегърна поред. Най-после си тръгнахме от болницата.
Джени вече беше добре. Изследванията на отстранения тумор бяха показали, че е доброкачествен. Дъщеря ми бе здрава, а аз чувствах невероятно облекчение. Ако някога бях забравял колко много я обичам, а се съмнявам това да е ставало, вече никога нямаше да се случи. Джени, Деймън и малкият Алекс бяха моите съкровища.
Отне ни по-малко от десет минути да стигнем до вкъщи и в колата Джени се държеше като неспокойно кутре. Подаваше глава през спуснатия прозорец и гледаше с широко отворени очи, душеше градския въздух и обявяваше, че всичко е страхотно и великолепно.
Когато стигнахме до вкъщи, паркирах колата и Джени слезе бавно, почти благоговейно. Огледа старата ни къща, сякаш беше катедралата „Нотр Дам“ в Париж. Завъртя се на триста и шейсет градуса, огледа улицата и съседните къщи и кимна доволно.