Пристигнахме в офиса на „Метро Хартфорд“ в девет и трийсет. Когато влязох в сградата, изпитах натрапчиво усещането, че това място е съзнателно проектирано от застрахователната компания да внушава доверие, дори страхопочитание. Фоайето имаше огромни високи тавани, излъскани стъкла навсякъде, полирани черни гранитни подове, а по стените — крещящи произведения на модерното изкуство. В контраст с обширното общо пространство, кабинетите вътре изглеждаха като създадени от най-неопитния архитект вън фирмата или от някой стажант. Преградни стенички оформяха безброй кутийки в големите задушни помещения на всеки етаж. Имаше множество хора, които се размотаваха край кутийките. Агенти на ФБР бяха идвали тук и преди днешния ден, но сега бе моментът да влезе в действие тежката артилерия.
Онзи ден разговарях с двайсет и осем човека и бързо открих, че много малко от служителите на „Метро Хартфорд“ притежават чувство за хумор. Какво толкова смешно има? — изглежда, бе мотото на компанията. Направи ми впечатление и че много малко от хората, с които се запознах, бяха склонни да поемат какъвто и да било риск. Някои от тях буквално заявиха: „Повече предпазливост никога не е излишна“.
Последният ми разговор бе най-интересен. Беше с жена на име Хилди Рейдър. Бях отегчен и разсеян, но още първото й изречение прикова вниманието ми.
— Мисля, че познавам един от похитителите. Той беше тук, в централния офис. Бях на такова разстояние от него, на каквото съм от вас в момента.
77.
Опитах да не покажа изненадата си.
— Защо не сте съобщили по-рано за това? — попитах.
— Обадих се на специалната гореща линия на „Метро Хартфорд“. Говорих с няколко човека. Сега за пръв път някой се свързва с мен по този повод.
— Разполагате с цялото ми внимание, Хилди — казах й.
Тя бе едра жена с приятна, ведра усмивка. Беше на четирийсет и две години, бивша секретарка на един от директорите. Вече не работеше в „Метро Хартфорд“, което вероятно обясняваше защо никой не й бе обърнал внимание досега. Била уволнявана два пъти от застрахователната компания. Първият път бил по време на един от повтарящите се и сравнително редовни периоди на затягане на коланите в компанията. Две години по-късно я наели отново, но преди три месеца пак я освободили поради — както тя се изрази — „лоша атмосфера“ между нея и шефа й, главния финансов директор на „Метро Хартфорд“ — Луис Финчър. Съпругата на Финчър бе една от заложниците в автобуса.
— Кажете ми за човека, когото сте срещнали в „Хартфорд“, този, за когото смятате, че е замесен в отвличането — помолих я, след като изслушах тези обяснения.
— Ще получа ли някакви пари за това? — попита тя, като ме изгледа подозрително. — В момента съм безработна, нали разбирате.
— Компанията е обявила награда за всяка информация, която доведе до осъждане на престъпниците.
Жената поклати глава и се засмя:
— Аха. Това май е доста далечна перспектива. Пък и защо да вярвам на „Метро“?
Не можех да оспоря правотата й. Изчаках я да събере мислите си. Чувствах, че в момента се чуди точно колко да ми каже.
— Запознах се с него в „Том Куинс“. Това е близкият бар на Ъсайлъм стрийт. Поговорихме и той доста ми хареса. Но беше някак прекалено чаровен, което ме накара да съм нащрек. Чаровните мъже винаги носят неприятности. Може да е женен? Или пък гей? Както и да е, поговорихме известно време и той явно се забавляваше, но нищо не се получи в крайна сметка, ако разбирате какво искам да кажа. Всъщност той пръв си тръгна от бара. После, няколко вечери по-късно, пак го срещнах в „Куинс“. Само че този път всичко беше различно. Разбирате ли, барманката ми е приятелка. Тя ми каза, че този мъж питал за мен преди онази вечер, когато се запознахме. Знаел името ми. Знаел, че работя в „Метро“. Само от любопитство говорих с него втория път.
— И не се изплашихте? — попитах я.
— Не и докато бях в бара. Там всички ме познават, така че веднага ще ми се притекат на помощ, ако се наложи. Исках да разбера какво, по дяволите, си е наумил този човек. После разбрах всичко. Той искаше да говорим повече за застрахователната компания, отколкото за мен самата. Насочваше разговора много умело, но определено разпитваше за шефовете. Кой е най-строг? Кой има решаващата дума? Дори се интересуваше от семействата им. Питаше конкретно за господин Финчър. И за господин Дунър. Сетне, както и предния път, си тръгна преди мен.