Барът наистина имаше идеална гледка към Хартфорд и околността. Виждах светлинните реклами, както и шосе 84, което се виеше на североизток. Бетси си поръча чаша каберне. Аз предпочетох бира.
— Как са нещата вкъщи? — попита тя веднага щом сервитьорът взе поръчката ни.
Засмях се:
— Вече имам две деца у дома, които са страхотни, но в живота ни има известни сътресения и промени.
— Аз съм една от шест дъщери — каза Бетси. — Най-голямата и най-глезената. Знам за сътресенията и промените в семейния живот.
Усмихна се, виждах как се отпуска. Харесваше ми, че и аз се чувствах по-свободно.
— Ти имаш ли любимец? — попита тя. — Разбира се, имаш, но не ми казвай. Всъщност знам, че и без това не би ми казал. Аз бях любимката на родителите си. В това се крие повтарящият се проблем в ужасната история на живота ми.
Продължих да се усмихвам.
— Какъв е проблемът? Не виждам такъв. Мислех те за съвършена.
Бетси лапна няколко солени фъстъка. Погледна ме право в очите.
— Синдромът на отличничката. Нищо, което правя, не е достатъчно добро — поне според мен. Всичко трябва да бъде идеално. Без грешки, без пропуски — каза тя и се засмя на себе си. Това ми харесваше у нея: не си придаваше важност, гледната й точка бе много трезва.
— Още ли се стремиш към собствените си идеали? — попитах я.
Тя прокара пръсти през косата си и отмести кичурите от челото.
— И да, и не. Почти съм постигнала това, което желая да бъда в работата. Твърде добра съм за Бюрото. Как бяха казали? „Амбицията създава повече роби от нуждата“. Но признавам, че в живота ми няма равновесие. Ето ти един хубав образ за равновесието в живота — продължи. — Човек жонглира с четири топки, които се казват работа, семейство, приятели, дух. Така. Работа е гумена топка. Ако я изпуснеш, отскача обратно. А другите топки са стъклени.
— Изпускал съм някои от тези стъклени топки в живота си. Те се поочукват, а понякога се пръсват на парчета.
— Точно така.
Питиетата ни дойдоха и ние се заехме със задължителното нервно отпиване. Смешно. И двамата бяхме наясно какво става, но не знаехме накъде отива и дали това е добра или лоша идея. Тя бе по-топъл и сърдечен човек, отколкото очаквах. А беше и добър слушател.
— Обзалагам се, че балансираш много добре между работата, семейството и приятелите. А и духът ти изглежда наред — каза тя.
— Напоследък не балансирам добре с работата. А твоят дух също е наред. Ти си ентусиазирана, мислиш позитивно. Хората те харесват. Но сигурно са ти казвали всичко това и преди.
— Не толкова често, че да ми е омръзнало да го чувам. — Вдигна чашата си с вино. — Да пием за положителния дух и за духовитостта. И за доживотната присъда на нашия приятел Мислителя.
— За две доживотни присъди на Мислителя — рекох аз и вдигнах бирата си.
— Е, ето ни в Хартфорд — каза тя, взряла се в светлините на града. Погледах я известно време и бях сигурен, че желае точно това.
— Какво? — попитах.
Тя отново се засмя. Смехът й бе заразителен. Имаше страхотна усмивка, от която тъмните й очи грейваха.
— Какво значи това какво?
— Какво? Просто какво? — подразних я. — Знаеш много добре за какво говоря.
Бетси продължаваше да се смее:
— Аз трябваше да ти задам този въпрос, Алекс. Нямам избор. В това отношение. Нямам право на избор. Ето. Може да е много конфузно, но не ми пука. Добре. Така, искаш ли да дойдеш с мен в стаята ми? Аз го желая. Без никакво обвързване. Довери ми се. Не съм от тези, които се вкопчват.
Не знаех какво да й отговоря, но не казах не.
80.
И двамата мълчахме, докато излизахме от бара на хотела. Чувствах се малко смутен, може би доста смутен.
— Аз всъщност харесвам обвързването — казах накрая. — Понякога дори харесвам вкопчването.
— Знам. Просто този път карай по течението. Ще ни се отрази добре и на двамата. Ще бъде хубаво. Отдавна се трупа и е доста вълнуващо.
Доста вълнуващо.
Щом се качихме в асансьора, с Бетси се целунахме за първи път. Беше нежна и сладка целувка. Беше запомняща се, каквито трябва да бъдат всички първи целувки. Тя се надигна на пръсти, за да достигне устните ми. Знаех, че ще запомня това.
Разсмя се веднага щом се отдръпнахме — обичайният й изблик на веселост.