— Подготвени сме за много потенциални опасности — каза ми Майър. — Но не и за това, което се случи.
Целия ден бях като робот. Продължавах да виждам отровената жена. Мислителя бе пожелал тя да роди бебе от него. Това вероятно означаваше, че той няма собствени деца. Искаше наследник, малка частица безсмъртие.
83.
Върнах се във Вашингтон с последния полет същата вечер. Когато пристигнах у дома, бе няколко минути след единайсет. Прозорците на кухнята светеха ярко. Горе бе тъмно. Децата вероятно спяха.
— Прибрах се — съобщих, като отворих скърцащата кухненска врата. „Трябва да я смажа“, напомних си мислено. Пак изоставах с домашните ремонти.
— Хвана ли всички лоши? — попита Нана от обичайното си място до масата. Пред нея лежеше книга, озаглавена Цветът на водата.
— Движим се в правилната посока. Лошият най-после направи няколко грешки. Пое твърде много рискове. Сега съм по-обнадежден, отколкото преди. Книгата хубава ли е? — Исках да сменя темата. Бях си у дома.
Нана се нацупи, после ми се усмихна накриво.
— Обнадеждена съм. Авторът определено може да опише една буря. Обаче не сменяй темата. Седни да поговорим, Алекс.
— Не може ли да стоя прав, докато говорим? А може ли да си намеря и нещо за вечеря?
Нана се намръщи и поклати глава невярващо:
— Не ви ли храниха в самолета?
— Вечерята в самолета беше захаросани фъстъци и малка чашка кока-кола. Не съм хапвал друго целия ден. Това пиле и курабийките стават ли за ядене?
Нана наклони глава настрана. Намръщи ми се.
— Не, пилето е развалено. Прибрах го развалено. Как мислиш, Алекс? Разбира се, че става за ядене. Това е домашен кулинарен шедьовър.
Спрях да надзъртам в хладилника и я изгледах.
— Извинявай. Караме ли се днес?
— Изобщо. Щеше да разбереш, ако се карахме. Аз специално съм много добре. Ти си този, който се преуморява от работа. Но това, изглежда, ти допада. Още преследваш дракони и си представяш как ги съсичаш с меча си.
Извадих пилето от хладилника. Бях ужасно гладен. Бих могъл да го изям и студено.
— Може би този идиотски случай скоро ще приключи.
— После ще има друг и след него пак друг. Днес прочетох една хубава поговорка: Винаги има място за развитие — докато умреш. Какво ще кажеш?
Кимнах и въздъхнах:
— И ти ли си уморена да живееш с детектив, който преследва убийци? Не мога да те виня.
Нана сбърчи лице.
— Не, никак не съм уморена. Дори ми харесва. Но разбирам защо някой може да е на друго мнение.
— Аз също, особено в дни като днешния. Не ми харесва това, което се случи между Кристин и мен. Направо ме съсипва. Чувствам се съкрушен. Сърцето ме боли. Но разбирам от какво се страхува тя. Аз също се плаша.
Нана бавно кимна:
— Даже и да не е Кристин, ти имаш нужда от някого. Джени и Деймън — също. Защо не си изясниш приоритетите?
— Прекарвам много време с децата. Но ще се постарая — казах, докато прехвърлях пилето и гарнитурата в един тиган.
— Как би могъл, Алекс? Ти постоянно разследваш убийства. Това явно е на първо място за теб напоследък.
От думите й ме заболя. Такава ли бе истината?
— Напоследък станаха твърде много жестоки убийства. Все ще си намеря някоя. Сигурно има жена, която ще реши, че си струвам неприятностите.
Нана се засмя:
— Може би някоя серийна убийца. Тях определено ги привличаш.
Към един най-после се отправих към спалнята. Бях на най-горното стъпало, когато телефонът иззвъня.
— По дяволите! — изпсувах и се втурнах в стаята си. Вдигнах, преди звънът да е събудил цялата къща. — Да?
— Извинявай — прошепна един глас. — Извинявай, Алекс.
Беше Бетси.
Всъщност се зарадвах да я чуя.
— Няма нищо. Какво става? — попитах.
— Алекс, направихме пробив. Добри новини. Току-що се случи нещо. Едно петнайсетгодишно момиче от Бруклин предяви претенции за наградата, обявена от застрахователната компания! Явно в Ню Йорк са я възприели много на сериозно. Момичето казва, че баща й е един от мъжете, участвали в случая с „Метро Хартфорд“. Тя познава и другите замесени. Алекс, те са детективи от нюйоркската полиция. Мислителя е ченге.