Рано в събота реших да проведа задушевен разговор с децата. Вече се бях посъветвал с Нана какво да им споделя. Реакцията на самата Нана беше съвсем типична: ужасно съжаляваше за станалото между Кристин и мен. А за малкия Алекс каза, че няма търпение той да дойде в дома ни.
— Обожавам бебетата, Алекс. Това ще ме подмлади с десет години. — Почти й повярвах.
— Не е нещо хубаво — заяви Деймън, докато ме гледаше през масата на закуска. — Нали?
Усмихнах му се.
— Ами има една добра и една лоша новина. Откъде да започна? — попитах малко неуверено.
— От началото — предложи Джени.
Началото? Къде точно бе началото?
Най-после заговорих по същество:
— Двамата с Кристин бяхме много близки дълго време. Мисля, че и вие го знаете. Все още сме, но напоследък нещата се промениха. След края на учебната година тя ще напусне Вашингтон. Не знам къде точно ще отиде да живее. Ала ние няма да я виждаме често.
Джени се умърлуши, а Деймън сподели:
— Тя е различна в училище, татко. Всички го казват. Лесно се ядосва. Постоянно изглежда тъжна.
Болеше ме да го чуя. Чувствах, че вината отчасти е моя.
— Тя преживя нещо много лошо и страшно — казах аз. — Трудно е дори да си представим как се е чувствала. Още се опитва да се възстанови. Може да й отнеме известно време.
Най-после се обади и Джени. Гласът й бе изненадващо тих. Очите й бяха загрижени и разтревожени.
— Ами нашето момченце? — попита тя.
— Малкият Алекс ще дойде да живее при нас. Това е добрата новина, която ви обещах.
— Урааа! Урааа! — извика Джени и изтанцува един от импровизираните си танци. — Обичам малкия Алекс! Радвам се, че той ще дойде при нас.
— Чудесно! — одобрително каза Деймън и лицето му засия.
Аз също се радвах и за момент се запитах как може да съм толкова щастлив и толкова тъжен едновременно. Синът ми идваше да живее с нас, но Кристин си бе отишла. Вече бе официално; бях казал на Нана и на децата. Не бях се чувствал толкова празен и самотен от дълго време.
91.
Колкото по-опасно беше, толкова по-силна бе тръпката. Мислителя вече знаеше колко вярна е тази максима, а това наистина беше опасно. Парите го радваха, но не му стигаха. Опасността взривяваше адреналина му и го възбуждаше.
Агент Джеймс Уолш живееше сам в малка къща под наем край Александрия. Къщата бе обикновена и непретенциозна като самия него. Идеално подхождаше на личността му. Беше „честно“ и „открито“ жилище.
Мислителя не се затрудни да влезе в сградата. Полицаите са невероятно немарливи за сигурността на собствените си домове. Уолш бе небрежен или твърде самоуверен.
Мислителя искаше да влезе и излезе бързо, но не и да бъде нехаен. Дъските на пода скърцаха. Вече знаеше това: беше влизал в къщата преди.
Дъските продължаваха да издават резки звуци, докато той се приближаваше към спалнята на Джеймс Уолш.
Колкото по-опасно, толкова по-добре. Колкото по-дръзко, толкова по-голяма тръпка.
Така бе при него.
Бавно и тихо бутна вратата на спалнята и я отвори. Понечи да влезе, когато…
— Не мърдай — каза Уолш от сумрака.
Едва успяваше да различи агента в другия край на стаята. Беше застанал зад леглото. Държеше карабина в ръцете си. Уолш криеше оръжието под леглото си и никога не заспиваше, без да е проверил дали е там.
— Виждаш оръжието, господине. Насочено е право в гърдите ти. Няма да пропусна, обещавам.
— Ясно — каза Мислителя и се засмя тихо. — Шах и мат, така ли? Хвана Мислителя. Много проницателно.
Усмихнат, той тръгна към Уолш.
Колкото по-опасно, толкова по-добре.
— Недей! Спри! — извика рязко Джеймс. — Спри или ще стрелям. СПРИ!
— Да, както обеща — рече Мислителя.
Не спря, не забави крачка, продължи да се доближава невъзмутимо.
Джеймс Уолш натисна спусъка. Едничкото действие, което трябваше да предизвика смъртта му, да го изпрати на онзи свят, да прекрати престъпните му набези. Но нищо не се случи.
— Ах, нали обещахте, агент Уолш!
Той допря собствения си пистолет до челото на мъжа. Със свободната си ръка погали ниско подстриганата му коса.
— Аз съм Мислителя, не ти. Умираше да ме заловиш, но аз те издебнах. Аз изпразних патроните от оръжието ти. Всичките ще ви хвана. Един по един. Агенти Уолш, Дауд, Кавалиър. Може би дори детектив Алекс Крос. Всички ще умрете.