92.
Пристигнах в дома на Джеймс Уолш във Вирджиния около обед в неделя. Няколко съседи сновяха нервно по улицата. Чух една възрастна жена да мърмори и въздиша:
— Такъв добър човек. Какъв срам, каква загуба! Той беше агент от ФБР знаете ли?
Знаех. Поех си дълбоко дъх, после влязох в скромната къща, където Уолш бе живял и умрял. Имаше множество агенти от Бюрото, също и от местната полиция. Тъй като бе убит агент от ФБР бяха извикали Отряда за тежки престъпления от Куонтико.
Забелязах Майкъл Дауд и бързо тръгнах към него. Той бе пребледнял и бе на ръба да рухне.
— Съжалявам — казах му. Двамата с Уолш бяха приятели. Дауд живееше недалеч, в едно от предградията на Вирджиния.
— О, боже! Джими не ми е казал и дума. Аз му бях приятел, за бога!
Кимнах.
— Какво разбрахте досега? Какво се е случило?
Майкъл посочи спалнята:
— Джими е там. Май се е самоубил, Алекс. Оставил е бележка. Не е за вярване.
Прекосих семпло обзаведената дневна. От разговорите с него знаех, че Уолш се е развел преди две-три години. Имаше шестнайсет годишен син в подготвително училище и друг в колежа „Холи Крос“, където бе учил и Джеймс.
Уолш ме чакаше в банята, която бе свързана със спалнята. Лежеше свит на белите плочки на пода, залят от кръвта му. Видях какво бе останало от задната част на главата му, когато влязох вътре.
Дауд ме последва. Подаде ми бележката, която бе поставена в найлонов плик за събиране на веществени доказателства. Прочетох я през найлона. Беше за синовете на Уолш.
Вече не издържам, стана прекалено.
Тази работа, този случай — всичко останало.
Андрю, Питър, искрено съжалявам за това.
Иззвъня мобилен телефон и ме стресна. Беше този на Дауд. Той се обади, после ми го подаде:
— Бетси е.
— Пътувам към летището. О, Алекс, защо той би сторил подобно нещо? — чух гласа й. Очевидно беше още в Ню Йорк. — Горкият Джим. Горкият Джим! Защо се е самоубил? Той не е такъв човек.
После се разрида и макар че бе много далеч, никога не бях я чувствал по-близка.
Не й казах това, което си мислех. Запазих го за себе си и то ме смрази. Може би усетът на Бетси бе правилен. Може би Джеймс Уолш не се беше самоубил.
93.
Върнах се в Ню Йорк рано в понеделник сутринта. Имаше заседание в девет часа в щабквартирата на ФБР в Манхатън и аз успях да стигна точно навреме. Стаявах в себе си доста неща, мълчах и се опитвах да си придавам вид, сякаш нищо не ме смущава.
Влязох в официалната конферентна зала, без да свалям слънчевите си очила. Бетси някак усети пристигането ми. Вдигна глава от планината книжа и ми кимна сдържано. Разбрах, че е прекарала голяма част от нощта, мислейки за Джеймс Уолш. Както и аз.
Седнах на едно от свободните места точно когато юристът от Министерството на правосъдието започна изявлението си. Той бе минал петдесетте, строг и сериозен, почти непресторен. Беше в излъскан тъмносив костюм, който имаше тесни ревери и изглеждаше поне на двайсет години.
— Постигнахме договореност с Брайън Макдугъл — съобщи той на събралата се група.
Погледнах към Бетси и тя поклати глава, после измъчено вдигна очи към тавана. Вече знаеше.
Не можех да повярвам. Слушах внимателно всяка дума, която излизаше от устата на адвоката.
— Не можете да говорите за нищо, което ще се обсъжда в тази зала. Няма да съобщим абсолютно нищо на пресата. Детектив Макдугъл се съгласи да разкрие пред следователите общия план и изпълнението на отвличането. Той има ценна информация, която може да доведе до залавянето на изключително опасен престъпник, така наречения Мислител.
Бях съвсем шокиран, потиснат и се чувствах напълно изигран. Проклетите юристи от Министерството на правосъдието бяха сключили сделка през уикенда и можех да се обзаложа, че Макдугъл е получил всичко, което бе поискал. Направо ми призля, но в Правосъдието работеха така открай време.
Брайън Макдугъл знаеше точно каква сделка може да постигне с тях. Сега единственият важен въпрос беше ще може ли той да ни осигури Мислителя? Колко знаеше? Знаеше ли изобщо нещо?