Хари не се сдържа. Лицето му почервеня. Яката на бялата му риза изглеждаше с няколко номера по-малка.
— Но ти вече знаеш кой е той, нали, Макдугъл? Не е ли така?
Брайън погледна към Бетси и мен. Поклати глава. И той не вярваше на Уайс.
— Ще стигна и дотам, до това, което знам, и това, което не знам. Не подценявайте информацията, че той бе осведомен за нас. Знаеше за детектив Крос. И за агент Кавалиър. Знаеше всичко. Това е важно.
— Съгласен съм — кимнах. — Моля, продължавай.
— Добре. Преди да се съгласим на втора среща, ние вече правехме всичко възможно да открием кой, по дяволите, е този Мислител. Дори говорихме с ФБР за него. Използвахме всичките си връзки. Не научихме нищо. Той не оставяше следи. Така че отидохме на втората среща и той пак не се разкри. Боби Шоу опита да го проследи, след като той излезе от хотела, но го изпусна.
— Какво те караше да мислиш, че може да е полицай? — попитах.
Макдугъл сви рамене:
— Определено ни минаваше през ума. На третата среща трябваше да се уточни дали сме вътре или вън от играта. Половината от трийсет милиона долара — вече знаехме, че сме вътре. И той бе сигурен, че сме вътре. Опитахме да договорим по-голям дял. Той се засмя и каза: в никакъв случай. Съгласихме се на условията му. Или го правим, както той каже, или се омитаме. Мислителя си тръгна от хотела след срещата. Този път бяхме подготвили двама души да го проследят. Той е висок, пълен, с тъмна брада — но вероятно е дегизировка. Нашите хора замалко пак да го изтърват. Но не го изпуснаха. Извадиха късмет. Видяха го да влиза в болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Той не излезе оттам. Не знаем как изглежда, но Мислителя влезе и остана там. Не излезе.
Макдугъл млъкна. Очите му бавно обходиха редицата от Уайс до Бетси и мен.
— Той е душевноболен, момчета и момичета. Пациент е на болницата за ветерани „Хейзълууд“. В психиатричното отделение. Просто трябва да го откриете там.
96.
Веднага изпратиха агенти на ФБР в болницата „Хейзълууд“. Картоните на всички настоящи пациенти, както и на персонала, бяха иззети за проверка. Администрацията на болницата блокираше достъпа до самите пациенти, но това нямаше да трае дълго.
Прекарах остатъка от този много дълъг ден в четене на копия от досиета на служители и клиенти на „Метро Хартфорд“ и сравнявайки ги с медицинските картони от болницата „Хейзълууд“. Слава богу, че имаше компютри! Дори и Мислителя да беше в болницата, никой не знаеше как точно изглежда той. Неговата половина от трийсетте милиона долара още липсваше. Но сега бяхме по-близо от всякога до него. Бяхме възстановили почти всичките пари от петимата детективи. Само няколкостотин долара липсваха. Всички детективи се опитваха да си играят на „хайде да сключим сделка“.
Онази вечер към девет и половина двамата с Бетси вечеряхме в ресторант в Ню Йорк, който се казваше „Еко“. Бетси беше с жълта туника, златни обици и гривни. Стояха й добре в контраст с тъмната коса и тена, който още имаше. Мисля, че и тя знаеше, че изглежда добре. Много, много женствена.
— Това нещо като среща ли е? — попита ме, когато седнахме на масата в уютния, но шумен ресторант в Манхатън.
Усмихнах се.
— Бих казал, че можем да го броим за среща, особено ако не говорим за работа твърде много.
— Имаш думата ми. Дори и Мислителя да влезе и да седне на масата ни.
— Съжалявам за Джим Уолш — казах й. Не бяхме имали възможност да поговорим.
— Знам, Алекс. Аз също съжалявам. Той наистина беше добър човек.
— Изненада ли се? Че се е самоубил?
Тя постави ръката си върху моята.
— Да — напълно. Но да не говорим за това тази вечер. Става ли?
За първи път се разкри и ми разказа малко за себе си. Беше учила в гимназията „Джон Каръл“ във Вашингтон и бе възпитана като католичка. Каза, че семейството й било „строго, строго и още по-строго; много дисциплина“. Майка й била домакиня и починала, когато Бетси била шестнайсет годишна. Баща й бил сержант от армията, после станал пожарникар.
— Имах гадже от „Джон Каръл“ — казах й. — Много хубава униформа имаше.
— Скоро ли е било това? — попита ме тя. Кафявите й очи проблеснаха. Беше забавна. Сподели, че дължи чувството си за хумор на стария си квартал във Вашингтон и на атмосферата в къщата на родителите си. — Ако беше момче в нашия квартал, трябваше или да си забавен, или да ядеш много бой. Баща ми искал момче, а съм се родила аз. Той беше строг човек, но забавен, все се шегуваше. Умря от сърдечен удар, докато беше на работа. Мисля, че затова тренирам всеки ден като откачена.