Разказах й, че моите родители са починали, преди да навърша десет години, и че съм отгледан от баба си.
— Аз също тренирам много.
— Ти си учил в Джорджтаун, после в „Джон Хопкинс“, нали? — запита тя.
Направих измъчена физиономия, но всъщност се смеех.
— Подготвила си се за срещата. Да, имам докторат по психология от „Хопкинс“. Квалификацията ми е твърде висока за работата, която върша.
Тя се засмя:
— И аз съм учила в Джорджтаун. Но доста след теб.
— Четири години. Само четири кратки години, агент Кавалиър. И си била в отбора по бадминтон.
Тя се нацупи:
— Оооо! Още някой се е подготвял за срещата.
Засмях се:
— Не, не. Всъщност веднъж те гледах как играеш.
— И си ме спомняш? — попита удивено.
— Помня те. Сякаш се носеше във въздуха, когато бягаше. Не се сетих в първия момент, като те срещнах сега, но после си спомних.
Бетси попита за обучението ми по психология в „Джон Хопкинс“, сетне за трите години частна практика.
— Значи повече ти харесва да си детектив и да разследваш убийства?
— Да. Допада ми разнообразието и напрежението.
Тя призна, че и за нея е така.
Поговорихме за хората, които са били важни в живота ни. Разказах й за Мария — жена ми, която беше убита. Показах й снимките на Деймън и Джени, които носех в портфейла си.
Забелязах, че тонът й е станал по-мек.
— Не съм се омъжвала. Две от сестрите ми са омъжени, имат деца. Обичам племенниците си. Те ми викат леля Ченге.
— Може ли да ти задам един личен въпрос?
Тя кимна:
— Стреляй направо. Ще го понеса.
— Някога била ли си близо до това да се задомиш? — попитах я. — Лельо Ченге?
— Това личен въпрос ли е или професионален, докторе? — Вече бях усетил, че е невероятно резервирана в някои отношения. Чувството й за хумор навярно беше най-добрата й защита.
— Това е приятелски въпрос — отвърнах.
— Знам. Усещам го, Алекс. Имала съм няколко добри приятели в миналото — мъже, преди това момчета. Винаги, когато нещата започваха да стават твърде сериозни, се измъквах. Ох! Май се изпуснах.
— Просто каза истината — усмихнах се. — Толкова бавно се разкриваш.
Тя се наведе към мен. Целуна челото ми, после нежно ме докосна по устните. Целувките бяха сладки и напълно неустоими.
— Харесва ми да съм с теб — каза тя. — Обичам да си говорим дълго. Ще тръгваме ли?
Върнахме се в хотела заедно. Изпратих я до стаята й. Целунах я пред вратата и това ми хареса още повече от първия път в Хартфорд. Напредвай бавно и спокойно и ще спечелиш състезанието.
— Ти още не си готов — промълви тя спокойно.
— Права си… не съм готов.
— Но ти остава много малко. — Усмихна се, после влезе в стаята си и затвори вратата. — Не знаеш какво изпускаш — извика отвътре.
Усмихвах се през целия път до моята стая. Мисля, че знаех какво изпускам.
97.
— Тръгваме! — каза Джон Сампсън и плесна с ръце. — Лоши момчета, лоши момчета, къде сте се скрили?
В шест часа във вторник сутринта двамата със Сампсън слязохме от моето порше на служебния паркинг на болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Голямата, просторна болница се намираше на юг от Военномедицинския център „Уолтър Рийд“ и малко по на север от Дома на войниците и авиаторите.
Домът на Мислителя? — чудех се. — Възможно ли е? Според Брайън Макдугъл — да, а за него толкова много зависи от това дали ще се окаже прав.
Джон и аз бяхме облечени в спортни ризи, широки бежови панталони и маратонки. Щяхме да работим ден-два в болницата. Засега от ФБР не бяха успели да идентифицират Мислителя сред пациентите или персонала.
Районът на „Хейзълууд“ бе ограден от висока каменна стена, обрасла с бръшлян. Пейзажът бе суров: няколко широколистни и вечнозелени храсти и дървета, изкуствени насипи, които напомняха военни укрепления.