Господин Джордж вече ме оглеждаше с приветливите си бледосини очи. Опитах се да отвърна на погледа му възможно най-невъзмутимо и да прикрия неудобството си. Недоразвито недоносче! На леля Гленда май й хлопаше дъската! Бях висока почти метър и седемдесет, а чашките на сутиена ми бяха размер В, с неприятната тенденция да станат С.
— Вчера за пръв път е пътувала във времето — обясни мама. — Единственото, което искам, е да не й се случи нищо лошо. С всеки следващ неконтролиран скок във времето рискът се увеличава.
Леля Гленда се изсмя злобно.
— Никой няма да вземе думите ти на сериозно. Това е просто жалък опит да станеш център на внимание.
— О, затваряй си устата, Гленда! Не искам нищо по-силно от това да стоя настрана от цялата тази история и да предоставя на твоята Шарлот неблагодарната роля на опитно зайче на откачени езотерични псевдоучени и фанатични заговорници! Но не Шарлот е наследила проклетия ген, а Гуендолин! — Погледът на мама бе изпълнен с гняв и презрение. Това също бе напълно непозната нейна черта за мен.
Господин Джордж се засмя тихо.
— Нямате особено добро мнение за нас, госпожо Шепърд.
Майка ми сви небрежно рамене.
— Не, не, не! — Леля Гленда се стовари в един стол. — Нямам намерение да слушам тези глупости. Та тя дори не е родена на точната дата. Освен това се роди и преждевременно!
Явно това с преждевременното раждане според нея бе особено съществено.
Госпожа Дженкинс прошепна:
— Да ви донеса ли чаша чай, госпожо Монтроуз?
— О, разкарайте се с вашия чай — озъби се леля Гленда.
— Някой друг да иска чай?
— Не, благодаря — отвърнах аз.
През това време господин Джордж отново ме фиксира с бледосините си очи.
— Гуендолин, значи вече си пътувала във времето?
Кимнах.
— И къде беше, ако мога да попитам?
— На същото място, където бях и преди това — отвърнах.
— Имам предвид, в кое време си била — усмихна се господин Джордж.
— Нямам никаква представа — отговорих грубо. — Никъде не беше изписана годината. А и никой не поиска да ми каже. Вижте, аз не искам това! Искам да престане. Не можете ли да направите нещо, за да престане?
Господин Джордж не ми отговори.
— Гуендолин се роди два месеца преди определения термин — каза той, без да се обръща конкретно към някого. — На осми октомври. Аз лично проверих акта за раждане в съвета. И детето също проверих.
Зачудих се какво ли можеше да бъде проверено на едно бебе. Дали е истинско?
— Тя се роди вечерта на седми октомври — каза майка ми, но сега гласът й трепереше леко. — Подкупихме акушерката да промени часа на раждане върху документите с няколко часа напред.
— Но защо? — господин Джордж изглежда не можеше да проумее причината, също като мен.
— Защото… след всичко, което се случи с Люси, исках да спестя на детето си всички тези трудности. Исках да я защитя. И се надявах, че може би не е наследила гена и че случайно се е родила в същия ден, определен за истинската носителка на гена. Все пак Гленда бе родила Шарлот и бе оправдала надеждите на всички…
— О, недей да лъжеш! — извика леля Гленда. — Направила си всичко с умисъл! Твоето бебе трябваше да се роди през декември, но ти си рискувала бременността си и си предизвикала преждевременно раждане, за да можеш да родиш в същия ден като мен. Но не се е получило! Дъщеря ти се е родила един ден по-късно. Толкова се смях, когато научих за това.
— Не би трябвало да е трудно всичко това да се докаже — каза господин Джордж.
— Забравих фамилията на акушерката — бързо рече мама. — Знам само, че се казваше Доун. Но всичко това е без значение.
— Ха! На твое място и аз щях да кажа същото — рече леля ми.
— Сигурно имаме името и адреса на акушерката в архивите ни. — Господин Джордж се обърна към госпожа Дженкинс. — Важно е да я намерим.
— Не е необходимо — възрази майка ми. — Оставете бедната жена на мира. Тя просто получи малко пари от нас.
— Искаме само да й зададем няколко въпроса — рече мъжът. — Моля, госпожо Дженкинс, разберете къде живее жената днес.
— Веднага се заемам — отвърна тя и изчезна през съседната врата.
— Кой друг знае за това? — попита господин Джордж.
— Само съпругът ми знаеше — отвърна мама и в гласа й се усети непокорство и триумф. — А него не можете да го разпънете на кръст с въпросите си. За съжаление той почина.
— Знам. От левкемия, нали? Голяма трагедия. — Господин Джордж започна да крачи из стаята. — Кога казахте, че е започнало?