— Това, което направих навремето, няма нищо общо с вашата… дейност — продължи да говори мама. — Честно казано почти нищо не знам за нея, а това, което ми е известно, го разбирам само наполовина.
— При това положение наистина не мога да си представя поради каква причина сте дръзнали да се намесите по такъв начин в неща, от които нямате никаква представа — каза черният господин Уайт.
— Просто исках да помогна на Люси — отвърна майка ми. — Тя беше любимата ми племенница, грижила съм се за нея още от бебе, а и ме помоли за помогна. Какво бихте направили на мое място? Боже, и двамата бяха толкова млади и влюбени и… просто не исках да им се случи нещо лошо.
— Е, при всички положения добре сте се справили.
— Обичах Люси като родна сестра. — Мама хвърли поглед на леля Гленда и добави: — Дори повече от родна сестра.
Леля ми хвана ръката на Шарлот, която се взираше в пода, и я потупа.
— Всички ние много обичахме Люси — рече лейди Ариста. — Точно затова беше толкова важно да я държим настрана от това момче и неговите порочни намерения, а не да я насърчаваме.
— Как ли пък не, порочни намерения! Точно малкото червенокосо чудовище пусна мухата на Пол за глупавите конспиративни теории — каза доктор Уайт — Тя го е придумала за кражбата!
— Това не е вярно! — възрази лейди Ариста. — Люси никога не би направила подобно нещо. Пол се е възползвал от младежката й невинност и я е прелъстил.
— Наивност! Ще умра от смях! — изръмжа доктор Уайт.
Фолк де Вилърс вдигна ръка.
— Тази излишна дискусия сме я водили достатъчно често. Смятам, че всеки ясно е изразил позицията си. — Той погледна към часовника. — Гидиън ще се върне всеки момент и дотогава трябва да сме взели решение за по-нататъшните ни действия. Шарлот, как се чувстваш?
— Главата продължава да ме боли — отговори тя, без да вдига поглед от пода.
— Ето, виждате ли. — Леля Гленда се усмихна злобно.
— Аз също имам главоболие, но това не означава, че ще тръгна да пътувам във времето — рече мама.
— Ти си… ти си такава гад! — отвърна леля Гленда.
— Смятам, че трябва да изходим от факта, че госпожа Шепърд и Гуендолин казват истината — каза господин Джордж, докато бършеше плешивото си теме с кърпичка. — В противен случай отново ще загубим ценно време.
— Не може да говориш сериозно, Томас! — Доктор Уайт удари с юмрук перваза на камината с такава сила, че един калаен съд се катурна.
Господин Джордж подскочи, но продължи да говори със спокоен глас:
— Според казаното, последният скок във времето е бил преди час и половина, два. Можем да подготвим момичето и да документираме следващия скок възможно най-подробно.
— И аз смятам така — каза Де Вилърс. — Някакви възражения?
— Със същия успех мога да говоря и на някоя стена — рече доктор Уайт.
— Така е — съгласи се с него леля Гленда.
— За целта ще предложа кабинета с архивите — каза господин Джордж. — Там Гуендолин ще е на сигурно място и веднага след завръщането й ще можем да я регистрираме в хронографа.
— Аз не бих я допуснал близо до него — обяви доктор Уайт,
— Боже, Джейк, стига вече — отсече Де Вилърс. — Та тя е само едно малко момиче! Наистина ли смяташ, че е скрила бомба под униформата си?
— И другата беше само едно малко момиче — възрази презрително доктор Уайт.
Де Вилърс кимна на Томас Джордж.
— Ще направим това, което предложи. Погрижи се за всичко.
— Ела, Гуендолин — обърна се господин Джордж към мен.
Аз не помръднах.
— Мамо?
— Всичко е наред, мила, ще те чакам тук. — Тя се усмихна измъчено.
Погледнах към Шарлот, която продължаваше да гледа към земята. Леля Гленда бе затворила очи и примирено се бе облегнала назад. И тя изглеждаше така сякаш я мъчеше силно главоболие. Докато баба ми ме гледаше, сякаш ме вижда за първи път. А може инаистина да беше така.
Малкото момченце отново надникна иззад доктор Уайт. Бедното, малко хлапе. Злобният старчок не му бе проговорил нито веднъж, игнорираше го сякаш е невидим.
— До скоро, миличко — каза ми мама.
Господин Джордж взе ръката ми се усмихна окуражително. Колебливо отвърнах на усмивката му. Някак си го харесвах. Във всеки случай от всички тук той беше най-любезният. И единственият, който изглежда ни вярваше. Въпреки това не ми се искаше да оставя майка си сама. Когато вратата се затвори зад нас и вече стояхме в коридора, за малко да започна да цивря: „Искам да остана при мама!“. Но се взех в ръце.