Господин Джордж бе пуснал ръката ми и тръгна пред мен, първоначално по същия път, по който бяхме дошли, после излязохме през една врата в друг коридор, слязохме по едни стълби, после минахме през друга врата в друг коридор — истински лабиринт. Въпреки че горящи факли повече биха подхождали, коридорите бяха оборудвани с модерни лампи, които светеха силно като дневна светлина.
— В началото изглежда объркващо, но след известно време човек се ориентира. — Отново слязохме по едни стълби, този път с повече стъпала, които сякаш водеха безкрайно дълбоко в земните недра. — Рицарите тамплиери са построили тази сграда през дванайсети век, а преди тях тук са били римляните, а още по-рано — келтите. За всички тях мястото е било свещено и до днес нищо не се е променило. Колко е специално може да се усети навсякъде, не смяташ ли? Сякаш от това късче земя се излъчва специална сила.
Не усещах нищо подобно. Напротив, по-скоро се чувствах отпусната и уморена. Сънят, който бях пропуснала през изминалата нощ, ми липсваше.
Когато в края на стъпалата завихме рязко надясно, изведнъж се озовахме пред един млад мъж. Още малко и щяхме да се сблъскаме.
— Опа! — изпика господин Джордж.
— Господин Джордж. — Момчето имаше тъмна, чуплива коса, които стигаше почти до раменете му, и зелени очи, толкова блестящи, та си помислих, че носи контакти лещи. Въпреки че по-рано не бях видяла косата и очите му, веднага го разпознах. Дори звученето на гласът му бих познала навсякъде. Беше мъжът, който бях видяла при последното ми пътуване във времето. Или по-точно казано — този, когото бе целунала моята двойничка, докато аз стоях зад пердето и не вярвах на очите си.
Не можех да направя друго, освен да го зяпам изумено. Погледнат отпред и без перука изглеждаше хиляди пъти по-добре. Съвсем забравих, че двете с Лесли не харесвахме момчета с дълги коси. Според Лесли, момчетата пускаха косите си дълги, за да скриват стърчащите си уши.
Той също ни гледаше доста объркано, после ме огледа от глава до пети и хвърли въпросителен поглед към господин Джордж.
— Гидиън, това е Гуендолин Шепърд — представи ме господин Джордж с тиха въздишка. — Гуендолин, това е Гидиън де Вилърс.
Гидиън де Вилърс. Играчът на поло. Другият пътуващ във времето.
— Здравей — каза той любезно.
— Здравей. — Защо изведнъж ми стана топло?
— Мисля, че двамата ще се опознаете по-отблизо. — Господин Джордж се усмихна притеснено. — Може би Гуендолин е нашата нова Шарлот.
— Моля? — Зелените очи ме подложиха на повторен оглед, но този път само лицето. За съжаление можех само да продължа да зяпам.
— Историята е много заплетена. Най-добре е да отидете в драконовата зала и да оставите чичо ви да ви обясни всичко.
Гидиън кимна.
— И без това бях тръгнал натам. До после, господин Джордж. Довиждане, Уенди.
Коя беше Уенди?
— Гуендолин — поправи го господин Джордж, но Гидиън вече бе завил зад ъгъла. Стъпките му отекваха по стълбите.
— Сигурно имаш една камара въпроси. Ще ти отговоря на тях доколкото ми е възможно.
Зарадвах се, че най-накрая можех да седна и изпънах краката си напред. Кабинетът с архивите се оказа доста уютен, въпреки че се намираше дълбоко в подземието и нямаше прозорци. В камината гореше огън и в помещението имаше множество етажерки и шкафове с книги, както и удобно изглеждащи фотьойли и широко канапе, на което сега седях.
Когато влязохме един млад мъж се бе надигнал от стола зад бюрото. Той бе кимнал на господин Джордж и без да каже и дума бе напуснал кабинета.
— Този мъж ням ли е? — попитах първото, което ми хрумна.
— Не. Но той е положил обет за мълчание. През следващите четири седмици няма да говори.
— И за какво е всичко това?
— Това е ритуал. Адептите трябва да преминат през редица изпитания, преди да бъдат приети в нашия външен кръг. За да стане това, трябва да докажат, че преди всичко могат да пазят тайна. — Господин Джордж се усмихна. — Сигурно ти се струваме много чудати, нали? Ето, вземи този фенер. Окачи го на врата си.
— Какво ще се случи сега с мен?
— Ще чакаме следващия ти скок във времето.
— А това кога ще се случи?
— О, това никой не би могъл да каже. При всеки пътуващ във времето е различно. Говори се, че твоята прародителка Елейн Бърли — втората родена в кръга на дванайсетте — през целия си живот не е пътувала във времето повече от пет пъти. Но все пак тя е починала едва на осемнайсет години от родилна треска. Докато самият граф по времето, когато е бил млад, е пътувал през няколко часа, от два до седем пъти на ден. Можеш да си представиш колко опасно е живял, докато най-сетне е успял да открие ползата от хронографа. — Господин Джордж посочи маслена картина над камината, която изобразяваше млад мъж с бяла къдрава перука. — Впрочем това е той. Граф Сен Жермен.