— Седем пъти на ден?
Но това е ужасно. Нямаше да мога нито спокойно да спя, нито нормално да ходя на училище.
— Не се притеснявай. Когато се случи — в което и време да попаднеш — ще се озовеш в тази стая, където ще си на сигурно място. Просто ще изчакаш, докато отново се върнеш. Не трябва да мърдаш от мястото си. В случай че срещнеш някого, ще му покажеш този пръстен.
Господин Джордж свали пръстена си с печат и ми го подаде. Повъртях го в ръце и разгледах гравюрата. Представляваше звезда с дванайсет лъча, в средата на която букви със завъртулки се преплитаха една в друга. Умницата Лесли отново имаше право.
— Господин Уитман, учителят ми по английски и история, има същия пръстен.
— Това въпрос ли беше? — Огънят от камината се отразяваше в темето на господин Джордж, което му придаваше вид на домашар.
— Не. — Нямах нужда от отговор. Беше ясно като бял ден: господин Уитман беше един от тях. Точно както Лесли бе предположила.
— Няма ли нищо друго, което да искаш да знаеш?
— Кой е Пол и какво се е случило с Люси? И за каква кражба ставаше въпрос? И какво е направила мама навремето, че всички са й толкова сърдити? — избълвах наведнъж.
— О! Е, за съжаление на този въпрос не мога да ти отговоря — каза господин Джордж и се почеса смутено.
— То се знае.
— Гуендолин, ако ти наистина си нашата номер дванайсет, ще ти разкажем всичко до най-малката подробност, обещавам ти. Но първо трябва да сме сигурни. Но с удоволствие ще отговоря на други твои въпроси.
Замълчах.
Господин Джордж въздъхна.
— Е, добре. Пол е по-малкият брат на Фолк де Вилърс. Преди Гидиън, той беше последният пътуващ във времето от рода Де Вилърс, номер девет в кръга на дванайсетте. На първо време това трябва да задоволи любопитството ти. Ако имаш други не толкова деликатни въпроси…
— Тук има ли тоалетна?
— О, да, разбира се. Точно зад ъгъла. Ще те заведа.
— И сама мога да се оправя.
— Разбира се — каза отново господин Джордж, но ме последва като малка дебела сянка до вратата. Там стоеше — като караул от стражата на двореца — мъжът, който бе положил обет за мълчание.
— Следващата врата — посочи господин Джордж наляво. — Ще те чакам тук.
В тоалетната — малко, миришещо на дезинфекционни препарати помещение с тоалетна и мивка — измъкнах мобилния си телефон от джоба. Нямаше покритие, разбира се! А толкова исках да се обадя на Лесли и да й разкажа най-подробно за всичко. Все пак часовникът работеше и бях изумена, че бе едва около обяд. Чувствах се, сякаш се намирах тук от дни. А и наистина ми се ходеше до тоалетната.
Когато излязох, господин Джордж ми се усмихна облекчено. Явно се бе страхувал, че ще изчезна. Обратно в кабинета отново седнах на канапето, а той се настани на един фотьойл срещу мен.
— И така, да продължим с нашата игра на въпроси и отговори — каза той. — Но този път ще се редуваме. Един въпрос аз, един въпрос ти.
— Добре — съгласих се. — Вие пръв.
— Жадна ли си?
— Да. Бих искала вода, ако е възможно. Или чай?
Наистина тук долу имаше вода, сок и вино, освен това и електрическа кана за чай. Господин Джордж направи една кана „Ърл Грей“ и за двама ни.
— Твой ред е — каза той, след като отново седна.
— След като способността да се пътува във времето се определя от някакъв си ген, защо тогава рождената дата има значение? Защо от самото начало не е взета кръв от Шарлот и проверена за гена? И защо не може да бъде пратена с хронографа на безопасно място в миналото, преди неконтролируемо да направи скок във времето и по този начин да застраши живота си?
— Първо, ние само предполагаме, че става дума и ген, но не го знаем със сигурност. Знаем само, че е нещо в кръвта, което ви отличава от нормалните хора, но все още не сме открили въпросния фактор X. Въпреки че от много години правим изследвания и в нашите редици могат да бъдат намерени най-добрите учени в света. Повярвай ми, ще улесни много нещата, ако открием гена или каквото там е в кръвта. Докато сега сме зависими от изчисленията и наблюденията, които поколенията преди нас са направили.