— Лично от твоята очарователна братовчедка Люси — рече доктор Уайт. — Много добре си спомням първия път, когато седеше тук. Изглеждаше точно толкова безобидна и наивна като теб сега.
— Люси е много мила — каза Робърт. — Харесвам я.
Тъй като беше призрак, сигурно му се струваше като вчера последния път, когато я е видял.
— Люси е откраднала хронографа? И защо?
— Аз откъде да знам? Шизофренично разстройство на личността предполагам — изръмжа доктор Уайт. — Явно е наследствено. Всички жени от семейство Монтроуз са истерични. А освен това Люси е имала и нужното криминално съзнание.
— Доктор Уайт! — каза госпожа Дженкинс. — Това изобщо не е вярно!
— Не трябваше ли да си държите устата затворена?
— Но ако Люси е откраднала хронографа, как тогава той е тук? — попитах.
— Да, как ли е възможно? — Докторът махна пристягащата връзка от ръката ми. — Има още един, умниче такава. Кога за последно ти е правена имунизация против тетанус?
— Не знам. Значи има много хронографи?
— Не, само тези двата са — обясни ми той. — Предполагам, че не си ваксинирана и против вариола. — Той прегледа рамото ми. — Някакви хронични заболявания? Алергии?
— Не. Не съм ваксинирана и против чума, и холера, и едра шарка. — Сетих се за Джеймс. — Изобщо може ли да се ваксинира човек против едра шарка? Мисля, че един мой приятел е умрял от това.
— Не ми се вярва. Едрата шарка е друго наименование на вариолата. А от тази болест отдавна никой е умирал.
— Приятелят ми е мъртъв от доста време.
— Винаги съм мислела, че едрата шарка е друго наименование на морбили — каза госпожа Дженкинс.
— А пък аз си мислех, че сме се разбрали, че ще си мълчите, госпожо Дженкинс.
Тя замълча.
— Всъщност защо сте толкова нелюбезен към всички? — попитах и после възкликнах: — Ох!
— Та това беше само едно нищо и никакво убождане — каза доктор Уайт.
— Какво беше това?
— Повярвай ми, не би искала да знаеш.
Въздъхнах. Малкият призрак Робърт също въздъхна.
— Винаги ли е такъв? — попитах го.
— През повечето време — отвърна Робърт.
— Не го прави от лошотия — рече секретарката.
— Госпожо Дженкинс!
— Добре, добре.
— На първо време приключихме. До следващото ни виждане ще имам резултатите от кръвната ти проба и може би твоята очарователна майка ще ни предостави здравния ти картон и имунизационната ти книжка.
— Никога не съм боледувала. А сега ваксинирахте ли ме против чума?
— Не. А и това няма да ти е от голяма полза. Предпазва само за половин година, а и страничните ефекти са значителни. Ако зависи от мен и без това няма да пътуваш в година с чумна епидемия. Вече можеш да се облечеш. Госпожа Дженкинс ще те заведе горе при останалите. Аз ще дойда след минута.
Госпожа Дженкинс се изправи.
— Ела, Гуендолин. Сигурно си гладна, след малко яденето ще е готово. Госпожа Малъри е приготвила за днес печено телешко с аспержи. Много хубав деликатес.
Наистина бях гладна. Дори ми се ядеше телешко с аспержи, на което обикновено не бях голям почитател.
— Знаеш ли, всъщност докторът е добродушен човек — каза госпожа Дженкинс, докато отивахме горе. — Просто му е трудно да бъде любезен.
— Да, това е очевадно.
— Едно време беше съвсем друг човек. Весел, винаги в добро настроение, въпреки че и тогава носеше тези ужасни черни костюми, но поне ги комбинираше с шарени вратовръзки. Това беше преди малкият му син да почине… ах, ужасна трагедия. Оттогава сякаш е като преобразен.
— Робърт.
— Точно така, малкият се казваше Робърт. Господин Джордж разказа ли ти за него?
— Не.
— Златно момченце. По време на един рожден ден се е удавил в басейна на техни приятели, направо не е за вярване. — Докато вървяхме, госпожа Дженкинс преброи годините на пръстите си. — Осемнайсет години са изминали оттогава. Горкият доктор.
Горкият Робърт. Но поне не изглеждаше като удавен труп. Някои призраци обичаха да се шегуват като се разхождаха наоколо във вида, в който са били, когато са починали. За щастие още не бях срещнала някой със забита брадва в главата. Или изобщо без глава.
Госпожа Дженкинс почука на една врата.
— Ще се отбием за кратко при мадам Росини. Тя ще ти вземе мерки.
— Да ми вземе мерки? За какво?
Но стаята, в която ме избута да вляза, даде отговор на въпроса ми: представляваше шивашко ателие и насред платове, дрехи, шевни машини, манекени, ножици и макари ми се усмихваше една закръглена жена с бухнала червено руса пищна коса.