— Точно на това се надявах — рече мама.
Мога и сам да довърша мисията. Боже! С усилие потиснах смеха си. Звучеше като реплика от тъп екшън филм, в който меланхолично гледащ мускулест тип спасява света, като сам-самичък се изправя срещу сто и двайсет нинджи, цяла флота вражески извънземни кораби или цяло село въоръжени до зъби гангстери.
— Ще видим за какви задачи ще се окаже подходяща — каза Де Вилърс.
— Имаме кръвта й — рече Гидиън. — Не ни е нужно нищо повече от нея. Ако иска, може да идва всеки ден тук и да елапсира — така всички ще са доволни.
Моля? Елапсира? Звучеше като някое от понятията, с които господин Уитман обичаше да ни обърква в час по английски. „По принцип интерпретацията ти не беше никак лоша, Гордън, но следващия път с малко повече елаборация, моля.“ Или може би елапсация? Все тая, нито Гордън, нито аз, нито пък останалата част от класа някога са чували тази дума. Разбира се, с изключение на Шарлот.
Мистър Джордж забеляза неразбиращото ми изражение.
— Под елапсиране се има предвид целенасочено изразходване на времето ти за пътуване във времето, като с помощта на хронографа те изпращаме за няколко часа в миналото. По този начин предотвратяваме неконтролируемите скокове във времето. — Той се обърна към останалите. — Сигурен съм, че тепърва Гуендолин ще ни изненадва с потенциала си. Тя…
— Тя с едно дете — прекъсна го Гидиън. — Няма представа от нищо.
Изчервих се. Що за нахалство беше това? И колко презрително ме гледаше. Този малоумен, надут… поло играч!
— Изобщо не е вярно!
Не бях дете! Бях на шестнайсет и половина. Точно колкото и Шарлот. На моите години Мария-Антоанета отдавна е била омъжена. (Това го знаех не от уроците по история, а от филма с Кирстен Дънст, който двете с Лесли гледахме на дивиди). А Жана д’Арк е била едва на петнайсет, когато…
— Така ли? — гласът на Гидиън преливаше от сарказъм. — Какви са познанията ти по история, например?
— Достатъчни са. — Та нали бях изкарала шестица на последния тест по история?
— Наистина ли? Кой управлява Англия след Джордж Първи?
Нямах абсолютно никаква представа.
— Джордж Втори? — казах, разчитайки на късмета.
Ха! Изглеждаше разочарован. Явно беше вярно.
— А коя кралска династия през 1702 година поема управлението от Стюардите и защо?
По дяволите!
— Ъъъ… това още не сме го учили.
— Да, разбира се. — Гидиън се обърна към останалите. — Няма понятие от история. Дори не може да говори адекватно. Без значение къде в миналото ще озовем, тя ще се набива на очи. Освен това няма никаква представа за какво става дума. Тя не само ще е напълно безполезна, но и ще застраши цялата мисия!
Моля? Дори не мога да говоря адекватно? Бяха ми хрумнали няколко много адекватни ругатни, които с удоволствие бих му изкрещяла.
— Гидиън, мисля, че достатъчно ясно изказа мнението си — каза Де Вилърс. — Сега ще е интересно да разберем какво ще каже графът за всичко това.
— Не можете да направите това. — Думите бяха изречени от майка ми. Изведнъж гласът й звучеше сякаш задавено.
— Графът изключително много ще се зарадва да се запознае с теб, Гуендолин — каза господин Джордж, без да обръща внимание на протеста й. — Рубинът, дванайсетият — последният в кръга. Ще е много тържествен момент, когато се изправите един срещу друг.
— Не! — каза майка ми.
Всички се обърнаха към нея.
— Грейс! Не започвай отново! — рече баба ми.
— Не — повтори мама. — Моля ви! Не е необходимо да се запознава с нея. Би трябвало да му е достатъчно, че с кръвта си тя ще затвори кръга.
— Щеше да затвори кръга — вметна доктор Уайт, който все още прелистваше папката. — Ако след кражбата не трябваше да започнем отначало.
— Както и да е, не искам Гуендолин да се запознава с него. Това е моето условие. Гидиън може сам да справи с всичко.
— Със сигурност не е в твоите правомощия да решаваш това — каза Де Вилърс, а доктор Уайт извика: — Условия! Тя поставя условия!
— Но тя е права! Никой няма полза от това да замесваме и момичето — каза Гидиън. — Ще обясня на графа какво се е случило и съм сигурен, че ще сподели мнението ми.
— При всички положения ще иска да я види, за да може сам да си състави мнение — рече Де Вилърс. — Това няма да я застраши. Дори не е нужно да напуска сградата.
— Госпожо Шепърд, уверявам ви, че на Гуендолин няма да й се случи нищо лошо — каза господин Джордж. — Вероятно мнението ви за графа се базира на предразсъдъци и за всички нас ще е удоволствие да ги опровергаем.