За малко да кажа „разбулите“. Започвах да се чувствам, сякаш някой е промил съзнанието ми.
Тържественото кимане на доктор Уайт и господин Джордж даде отговор на въпроса ми.
— А какво представлява тази тайна?
Мама започна да се смее. Беше напълно неуместно, но тя се смееше толкова невъздържано, също като Каролайн, когато гледаше „Мистър Бийн“ по телевизията.
— Грейс! — изсъска лейди Ариста. — Вземи се в ръце!
Но мама се засмя още по-силно.
— Самата тайна представлява тайна — успя да каже тя през смях. — Винаги е било така.
— Нали ви казвам: всичките са истерични! — изръмжа доктор Уайт.
— Хубаво е, че успяваш да откриеш нещо смешно във всичко това — каза Де Вилърс.
Мама избърса сълзите, потекли й от смях.
— Съжалявам, не знам какво ми стана. Всъщност по-скоро ми иде да плача, честно.
Осъзнах, че с въпросите си за същината на тайната няма да стигна до никъде.
— Какво му е толкова опасното на този граф, че не бива да се запознавам с него? — попитах вместо това.
Мама само поклати глава, изведнъж отново станала сериозна. Започвах да се притеснявам за нея. Тези резки промени в настроението й изобщо не бяха характерни за нея.
— Абсолютно нищо — отговори докторът вместо нея. — Майка ти се безпокои, че можеш да влезеш в досег с нечии умни мисли, които противоречат на нейните собствени представи. Но тя няма думата между тези стени.
— Умни мисли — повтори майка ми и този път нейният глас бе този, който преливаше от сарказъм. — Това не е ли малко преувеличено?
— Както и да е, нека оставим Гуендолин сама да реши дали да се срещне с графа.
— Само за да разговаряме? В миналото? — местех въпросително погледа си от Де Вилърс към господин Джордж и обратно. — Може ли той да даде отговор на въпроса ми за тайната?
— Ако пожелае — каза господин Джордж. — Ще се срещнеш с него през 1782 година. По това време графът вече е бил много стар мъж. И за щастие е имал работа тук, в Лондон — строго секретна мисия, за която историците и неговите биографи не са знаели. Той е пренощувал в тази сграда. Затова ще е много лесно да организираме срещата ви. Разбира се, Гидиън ще те придружи.
Гидиън измърмори нещо неразбираемо под носа си, като долових само думите „идиоти“ и „бавачка“. Как само ненавиждах този тип.
— Мамо?
— Кажи „не“, миличко.
— Но защо?
— Още не си готова за това.
— Още не съм готова за какво? Защо не трябва да се срещам с този граф? Какво му е толкова опасното? Просто ми кажи, мамо!
— Да, Грейс, кажи й — рече Де Вилърс. — Тя не харесва всичката тази тайнственост. А когато идва от собствената ти майка, боли още повече, си мисля аз.
Мама мълчеше.
— Както сама можеш да видиш, е трудно да се изкопчи наистина полезна информация — каза Де Вилърс. Кехлибарените му очи ме гледаха сериозно.
Мама продължаваше да мълчи.
Идеше ми да я разтърся. Фолк де Вилърс беше прав: с тези тъпи намеци не ми помагаше ни най-малко.
— Тогава сама ще разбера. Искам да се запозная с него. — Не знам какво ми стана, но изведнъж вече не се чувствах като петгодишна, която иска да избяга вкъщи, за да се скрие под леглото.
Гидиън въздъхна.
— Грейс, чу какво каза дъщеря ти — каза Де Вилърс. — Предлагам да се върнеш в Мейфсър и да вземеш успокоително. Ще откараме Гуен вкъщи, когато… свършим с нея.
— Няма да я оставя сама — прошепна майка ми.
— Каролайн и Ник скоро ще се приберат от училище, мамо. Спокойно можеш да тръгнеш. Мога и сама да се грижа за себе си.
— Не можеш — отново прошепна тя.
— Ще дойда с теб, Грейс — каза лейди Ариста с изненадващо нежен глас. — От два дена без почивка съм тук и вече главата ме боли. Събитията взеха наистина непредвидим обрат. Но… вече нищо не зависи от нас.
— Много мъдро — рече доктор Уайт.
Майка ми изглеждаше сякаш всеки момент ще избухне в плач.
— Добре тогава. Ще си тръгна. Разчитам, че ще бъде направено всичко възможно, за да не се случи нищо лошо на Гуендолин.
— И утре трябва да отиде навреме на училище — включи се отново лейди Ариста. — Не трябва да изпуска от учебния материал. Тя не е като Шарлот.
Погледнах я изумено. Съвсем бях забравила за училището.
— Къде са шапката и мантото ми? — попита баба ми.
Мъжете в стаята колективно си отдъхнаха. Не се чу, но можеше да се види.
— Госпожа Дженкинс ще се погрижи за всичко, лейди Ариста — каза Де Вилърс.
— Ела, детето ми — обърна се тя към мама, която още се колебаеше.
— Грейс, за мен беше удоволствие да те видя отново след толкова много години. — Фолк де Вилърс пое ръката й и я приближи до устните си.