— Време е, Грейс! — извика лейди Ариста.
Мама се изправи.
— О, вечерта ще е просто чудесна. Ледените погледи на Гленда сигурно ще замразят вечерята.
— Защо акушерката е отпътувала точно днес? И защо не си ме родила в болница?
— Трябва да оставят горката жена на мира — рече мама.
— Грейс! Хайде, идвай! — лейди Ариста почука с върха на чадъра си по желязната порта.
— Мисля, че скоро ще си отнесеш боя — казах аз.
— Сърцето ми се къса да те оставя тук сама.
— Бих могла и да се прибера с теб вкъщи. — Още докато го изричах знаех, че не го искам.
Беше точно както бе казал Фолк де Вилърс — аз бях част от всичко това и колкото и да бе чудно, ми харесваше.
— Не, не можеш. При неконтролируемите пътувания във времето е възможно да бъдеш ранена или дори убита. Поне що се отнася до това, тук си на сигурно място. — Тя ме прегърна. — Не забравяй какво ти казах. Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства. И се пази от граф Сен Жермен. Говори се, че притежава способността да прониква в съзнанието на другите. Ако го допуснеш, ще може да прочете мислите ти и — още по-лошо — да контролира волята ти.
Прегърнах я толкова силно, колкото можах.
— Обичам те, мамо.
Над рамото й можех да видя, че вече и Де Вилърс бе застанал пред портата. Когато мама се обърна, също го видя и рече тихо:
— От онзи там трябва особено да се пазиш! Превърнал се е в опасен мъж.
В гласа й ясно се улавяше нещо като възхищение и следвайки обзелото ме изведнъж прозрение, попитах:
— Мамо, някога имала ли си нещо с него?
Нямаше нужда да ми отговаря, по изражението на лицето й видях, че бях уцелила право в десетката.
— Бях на седемнайсет и лесно се впечатлявах.
— Разбирам — отвърнах и се усмихнах. — Според мен има страхотни очи.
Мими ми се усмихна в отговор, докато преднамерено бавно се отправихме към портата.
— О, да, Пол имаше същите очи. Но за разлика от по-големия си брат, изобщо не беше надут. Нищо чудно, че Люси се влюби в него…
— Много ми се иска да разбера какво се е случило с тях двамата.
— Опасявам се, че рано или късно ще разбереш.
— Дай ми ключа — каза Де Вилърс нетърпеливо. Мама му подаде връзката ключове през решетките на портата и той я отключи. — Поръчал съм ви кола.
— Ще се видим утре на закуска, Гуендолин — каза лейди Ариста и хвана брадичката ми. — Горе главата! Ти си Монтроуз, а ние винаги и навсякъде запазваме стойката на тялото си изправена.
— Ще се постарая, бабо.
— Точно така. О! — Тя замаха с ръка, сякаш искаше да пропъди досадни мухи. — Какво си мислят тези хора? Аз да не съм кралицата! — Но с елегантната си шапка, чадъра и мантото в същия цвят, в очите на туристите явно изглеждаше като типичната англичанка, защото от всички страни я снимаха.
Мама още веднъж ме прегърна.
— Тази тайна е коствала човешки животи — прошепна в ухото ми. — Не го забравяй.
Със смесени чувства се загледах след нея и баба, докато не се скриха зад ъгъла и изчезнаха. Господин Джордж хвана ръката ми и я стисна.
— Не се страхувай, Гуендолин. Не си сама.
Правилно, не бях сама. Бях обградена от хора, на които не можех да имам доверие. На никого от тях, бе казала мама. Погледнах в приятелските очи на господин Джордж и потърсих в тях намек за нещо опасно, неискрено. Но не успях да открия нищо.
Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства.
— Ела, нека влезем вътре. Трябва да хапнеш нещо.
— Надявам се краткият разговор с майка ти да е бил ползотворен за теб — каза Де Вилърс, докато вървяхме. — Нека отгатна: тя те е предупредила да внимаваш с нас. Всички ние сме безскрупулни и неискрени, нали?
— Знаете го по-добре от мен. Но всъщност говорихме за това, че навремето сте имали нещо с майка ми.
Де Вилърс вдигна изненадано вежда.
— Казала ти е това? — Върху лицето му действително се изписа нещо като смущение. — Е, това беше много отдавна. Бях млад и…
— … и лесно сте се впечатлявали — допълних. — И майка ми каза същото.
Господин Джордж избухна в гръмък смях.
— Да, точно така! Съвсем бях забравил. Фолк, двамата с Грейс Монтроуз бяхте симпатична двойка. Макар и само за три седмици. Тогава по време на онзи благотворителен бал в „Холанд Хаус“ тя ти размаза един сладкиш на ризата и каза, че никога повече няма да ти проговори и дума.
— Беше парче малинова торта със сметана — каза Де Вилърс и ми намигна. — Всъщност искаше да ми я запрати в лицето, но за щастие улучи само ризата и петното така и не се изпра. И всичко това само защото ревнуваше от едно момиче, чието име дори не мога да си спомня.