— Лариса Крофтс, дъщеря на финансовия министър — рече господин Джордж.
— Наистина ли? — Де Вилърс изглеждаше искрено изненадан. — Днешният или тогавашния?
— Тогавашния.
— Беше ли симпатична?
— Горе-долу.
— Във всеки случай Грейс разби сърцето ми, защото се хвана с едно момче от училище. Неговото име си спомням много добре.
— Да, защото му счупи носа и за малко родителите му да те съдят — каза господин Джордж.
— Вярно ли е? — Бях направо очарована.
— Беше нещастен случай. Играехме заедно в отбора по ръгби.
— Пред теб се разкриват неподозирани истории, нали, Гуендолин? — Господин Джордж продължаваше да се смее доволно, докато отваряше вратата към драконовата зала.
— И още как. — Спрях на място, защото видях Гидиън да седи до масата в средата на помещението, гледайки ни смръщил чело.
Де Вилърс ме бутна напред.
— Не беше нищо сериозно. Любовните връзки между Де Вилърс и Монтроуз не са под щастлива звезда. Може да се каже, че от самото начало са обречени на провал.
— Мисля, че това предупреждение е напълно излишно, чичо — каза Гидиън, като скръсти ръце пред гърдите си. — Тя определено не е мой тип.
Под „тя“ имаше предвид мен. Отне ми секунда или две докато проумея обидата. Първото, което ми хрумна, бе да отвърна нещо от рода на: „Аз също не си падам по арогантни, нафукани типове“ или „О, и слава богу. Защото вече имам приятел. И то такъв с отлични маниери“. Но си замълчах. Не бях негов тип. Е, и? Какво от това? Беше ми абсолютно безразлично.
Днес получихме вълнуващо посещение от бъдещето. Единайсетият от кръга на дванайсетте, Гидиън Де Вилърс, за в бъдеще всяка нощ ще елапсира по три часа при нас. Ще му осигурим място за спане в кабинета на сър Уолтър. Там е прохладно и спокойно и момчето ще е защитено от любопитни погледи и тъпи въпроси. По време на днешното му посещение всички офицери, които бяха на смяна, се отбиха при него „съвсем случайно“. И съвсем случайно всички имаха въпроси, засягащи бъдещето. Момчето препоръча купуването на акции на „Епъл“ — каквото и да означава това.
Глава 10
— Пелерината е от венецианско кадифе, подплатена с копринена тафта. Роклята е от щампован лен от Германия, поръбена с девънширска дантела, корсажът е украсен с копринен брокат. — Мадам Росини разстла внимателно всяка от дрехите върху масата. След като се нахранихме, госпожа Дженкинс отново ме заведе при нея в шивашкото ателие. Това помещение ми харесваше повече от строгата зала за хранене. Навсякъде бяха разпръснати прекрасни платове и мадам Росини, с врата си като на костенурка, беше единствената, която дори и майка ми не би посрещнала с недоверие.
— Всичко в тъмносиньо с кремави орнаменти, един елегантен, следобеден тоалет — продължи тя. — И подходящи брокатени обувки. Много по-удобни, отколкото изглеждат. За щастие ти и закачалката имате един и същи номер обувки. — Тя хвана ученическата ми униформа с два пръста и я сложи встрани. — Пфу! Срамота! И най-красивото момиче, облечено с това, прилича на плашило. Ако поне полата можеше да се скъси според модата. А и това отвратително пикняно жълто! Който е измислил тази униформа, сигурно мрази учениците от цялото си сърце!
— Мога ли да задържа своето бельо?
— Само гащичките — каза мадам Росини, като френският й акцент звучеше много сладко. — Не са исторически издържани, но една ли никой ще наднича под полата ти. А ако все пак някой го направи, изритай го силно, така че да загуби ума и дума. Макар и да не им личи, върховете на тези обувки са подсилени с метал. Ходи ли вече до тоалетната? Важно е, защото веднъж щом облечеш роклята, ще е трудно…
— Да, мадам Росини, вече три пъти ме попитахте.
— Искам да съм сигурна.
Непрестанно се изумявах как се грижеха за мен и на какви дреболии обръщаха внимание. След като се нахранихме, госпожа Дженкинс ми подаде един чисто нов несесер с тоалетни принадлежности, за да мога да си измия лицето и зъбите.
Очаквах, че корсетът ще затрудни дишането ми и ще изкара насила телешкото от стомаха ми, но в действителност се оказа изненадващо приятен за носене.