— Това ли е хронографът? Толкова малък?
— Тежи четири килограма и половина — каза доктор Уайт и прозвуча гордо като баща, който съобщава теглото на новородения си син. — И преди да попиташ — да, всички камъни са истински. Само този рубин е шест карата.
— Гидиън ще тръгне пръв — обяви Де Вилърс. — Паролата?
— Qua redit nescitis — каза Гидиън.
— Гуендолин?
— Да?
— Паролата!
— Каква парола?
— Qua redit nescitis — повтори Де Вилърс. — Паролата на пазителите за двайсет и четвърти септември.
— Но днес е шестнайсети април.
Гидиън завъртя очи.
— Ние ще се озовем на двайсет и четвърти септември, точно тук между тези стени. За да не ни направят жителите с една глава по-ниски, трябва да знаем паролата. Qua redit nescitis. Кажи я!
— Qua redit nescitis. — Това никога и по никакъв начин нямаше да го запомня за повече от секунда. Ето, вече го бях забравила. Може би щяха да ми позволят да си го запиша на листче? — Какво означава това?
— Да не искаш да кажеш, че не изучаваш латински в училище?
— Не — отвърнах. Имах френски и немски, и това бе достатъчно кошмарно.
— Вие не знаете часа на неговото завръщане — каза доктор Уайт.
— Това е един много свободен превод — поясни господин Джордж. — Може да се каже и така: Вие не знаете кога…
— Господа! — Де Вилърс почука многозначително по часовника си. — Не разполагаме с много време. Гидиън, готов ли си?
Гидиън протегна ръка към доктор Уайт, който отвори една от клапите на хронографа и постави показалеца му в отвора. Чу се тихо жужене, когато колелата във вътрешността на апарата се задвижиха, звучеше почти като мелодия на свирещ часовник. Един от скъпоценните камъни, огромен диамант, изведнъж заблестя и освети лицето на Гидиън с бяла светлина. В същия миг той изчезна.
— Супер яко — прошепнах впечатлена.
— Може и така да се каже — каза господин Джордж. — Сега е твой ред. Застани точно тук.
— И помни какво ти обяснихме: ще изпълняваш това, което ти каже Гидиън и каквото и да се случи, стой близо до него — продължи с наставленията доктор Уайт.
После взе ръката ми и постави показалеца ми в една от отворените клапи. Нещо остро убоде върха на пръста ми и аз подскочих.
— Ох!
Докторът задържа пръста ми върху клапата.
— Не мърдай!
Този път започна да свети един от големите червени камъни на хронографа. Червената светлина се разля наоколо и ме заслепи. Последното, което видях, бе огромната ми шапка, лежаща забравена на масата. После всичко около мен потъна в мрак.
Една ръка хвана рамото ми.
По дяволите, как беше онази тъпа парола? Qua еди какво-си?
— Ти ли си Гидиън? — прошепнах.
— Кой друг — отвърна ми той шепнешком и пусна рамото ми. — Браво, не успя да паднеш!
Запали клечка кибрит и в следващия миг стаята бе осветена от горяща факла.
— Яко. И нея ли ти я донесе?
— Не, беше си тук. Дръж за малко.
Когато поех факлата, се зарадвах, че не нося тъпата шапка. Огромните поклащащи се пера за секунда щяха да се подпалят и тогава аз самата щях да се превърна в хубава, горяща факла.
— Тихо — каза Гидиън, въпреки че дори не бях шукнала. Бе отворил вратата (Носеше ли ключа или го бе намерил в ключалката? Не бях внимавала достатъчно) и внимателно се оглеждаше в коридора. Бе тъмно като в рог.
— Тук мирише някак си на мърша — казах аз.
— Глупости. Хайде, ела! — Гидиън затвори вратата след нас, взе факлата от ръката ми и пристъпи в тъмния коридор. Последвах го.
— Няма ли отново да завържеш очите ми? — реших да го измайтапя.
— Адски тъмно е, а и без това никога не би запомнила пътя — отвърна Гидиън. — Още една причина винаги да си плътно до мен. Защото най-късно след три часа трябва да сме отново тук долу.
Още една причина да трябва да знам пътя. Как щях и се оправя, ако с Гидиън се случеше нещо или се наложеше да се разделим? Според мен не беше никак добра идеята да ме държат в неведение. Но прехапах език. Нямах желание точно сега да се разправям с господин Гадняр.
Миришеше на мухъл много повече отколкото в нашето време. В коя година бяхме дошли? Миризмата наистина беше специфична, сякаш тук долу гниеше нещо.