— Моля?
В края на коридора имаше друго стълбище. От горе нахлуваше дневна светлина, но преди да приближим стълбището двама мъже с извадени шпаги излязоха от сенките, сякаш ни бяха очаквали.
— Добър ден — поздрави Гидиън, който за разлика от мен дори не беше трепнал, но бе поставил ръка върху шпагата си.
— Паролата! — извика единият мъж.
— Вчера също бяхте тук — каза другият мъж и се приближи с още една крачка към нас, за да разгледа Гидиън. — Или вашият по-млад брат. Приликата е поразителна.
— Това ли е момчето, което може да се появява от нищото? — попита първият мъж.
И двамата зяпаха Гидиън с отворени уста. Носеха подобни на неговите дрехи и явно мадам Росини наистина беше права: мъжът по времето на рококо наистина обичаше шареното. Тези тук бяха комбинирали тюркоазносиньо на лилави цветчета с червено в кафяво, а единият наистина носеше лимоненожълт редингот. Трябваше да изглеждат ужасяващо, но все пак имаше някакъв стил в облеклото им. Просто беше малко шарено.
На главите си носеха перуки, от които над ушите се спускаха масури, а отзад на тила имаха малки опашки, които бяха вързани със сатенени панделки.
— Да кажем, че знам някои пътища в тази къща, които на вас не са известни — каза Гидиън с арогантна усмивка. — Аз и моята спътница трябва да говорим с Великия пазител. Въпросът е спешен.
— Магарето винаги първо себе си споменава — измърморих тихо.
— Паролата?
Quark edit bisquitis. Или нещо такова.
— Qua redit nescitis — каза Гидиън.
Е, почти познах.
РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА ЖЕНИТЕ,
НОСИТЕЛКИ НА ГЕНА:
Глава 11
Мъжът с жълтия редингот прибра шпагата си.
— Последвайте ме.
Погледнах с любопитство през първия прозорец, покрай който минахме. Значи така изглеждаше осемнайсети век. От вълнение кожата ми настръхна. Но можех да видя само хубавия вътрешен двор с фонтана в средата, който вече бях виждала.
Отново се изкачихме по едни стълби, като Гидиън ме пусна да мина пред него.
— Вчера също си бил тук? — полюбопитствах. Шепнех, за да не може да ни чуе Жълтият, който вървеше само няколко крачки пред нас.
— За тях е вчера. За мен са изминали почти две години.
— И защо си бил тук?
— Представих се на графа и му съобщих, че първият хронограф е откраднат.
— Сигурно не му е станало особено приятно.
Жълтият се правеше, че не слухти, но направо можеше да се види как напряга уши под белите масури.
— Прие го с по-голямо самообладание, отколкото очаквах. И след първоначалния ужас бе изключително радостен, че вторият хронограф действително функционира и по този начин ни се предоставя още един шанс да доведем нещата до добър край.
— А къде се намира хронографът сега? — прошепнах. — Имам предвид в този момент, в това време?
— Вероятно някъде тук в сградата. Графът не би се разделил за дълго с него, защото и той трябва да елапсира, за да предотврати неконтролируеми пътувания във времето.
— Защо просто да не можем да вземем хронографа с нас в бъдещето?
— По много причини. — Тонът на Гидиън се беше променил, вече не бе толкова арогантен, но затова пък звучеше покровителствено. — Най-важните са повече от очевидни. Едно от дванайсетте златни правила на пазителите за боравене с хронографа гласи, че континуума не бива да се прекъсва. Ако вземем хронографа с нас в бъдещето, графът и родените след него носители на гена ще са принудени да се оправят без него.
— Да, но и никой няма да може да го открадне.
Гидиън поклати глава.
— Личи си, че досега не си изучавала естеството на времето. Има следствени връзки, които е много опасно да бъдат прекъснати. В най-лошия случай е възможно дори да не бъдеш родена.
— Разбирам — излъгах.
Междувременно бяхме стигнали първия етаж и минахме покрай още двама въоръжени с шпаги мъже, с които Жълтият размени шепнешком няколко думи. Как точно беше паролата? Хрумваше ми единствено Qua nesquick mosquitos. Непременно трябваше да се сдобия с нов мозък.
Двамата мъже зяпаха мен и Гидиън с нескрито любопитство и едва бяхме минали покрай тях, когато започнаха да си шушукат помежду си. Много ми се искаше да чуя за какво си говорят.
Жълтият почука на една врата. В помещението, бюро седеше друг мъж, който също носеше перука — но руса — и шарени дрехи. Над бюрото човек биваше заслепен от тюркоазен редингот и жилетка на цветчета, а под бюрото насреща му се смееха червени панталони до коленете и раирани чорапи. Вече нищо не можеше да ме учуди.