— Имаш собствен пръстен с печат? — политах, докато чакахме в преддверието.
— Да, разбира се — отвърна Гидиън. — Много ли си развълнувана?
— Защо? Трябва ли?
Пътуването с каретата още ми държеше, така че в момента не можех да си представя нещо по-вълнуващо. Но сега, след като го спомена, сърцето ми започна да бие като лудо. Спомних си какво бе казала майка ми за графа. Ако този мъж наистина можеше да чете мисли…
Опипах прическата си, която сигурно бе напълно съсипана от пътуването.
— Перфектна е — успокои ме Гидиън с лека усмивка.
Това пък сега какво трябваше да означава? Искаше непременно да ме изнерви ли?
— Знаеш ли какво? Нашата готвачка също се казва Бромптън — казах, за да прикрия смущението си.
— Да, светът е малък.
Лакеят тичаше надолу по стълбите с развети поли на редингота си.
— Господата ви очакват, сър.
Последвахме мъжа до първия стаж.
— Наистина ли може да чете мисли? — прошепнах.
— Лакеят ли? — прошепна в отговор Гидиън. — Надявам се, че не. Току-що си помислих, че прилича на невестулка.
Това да не би да бе нещо като опит за шега? Господин „махни се от пътя ми, защото имам важна мисия за пътуване в миналото“ действително се шегуваше? Бързо се усмихнах. Все пак това трябваше да бъде поощрено.
— Не лакеят, а графът.
Той кимна.
— Така се твърди.
— Чел ли е твоите мисли?
— Ако ги е чел, не съм разбрал.
Лакеят ни отвори една от вратите и направи нисък поклон. Заковах се на място. Може би просто не трябваше да мисля за нищо? Но това бе просто невъзможно. Тъкмо бях решила да не мисля за нищо и милион мисли преминаха през съзнанието ми.
— Първо дамата — каза Гидиън и ме бутна внимателно през прага.
Направих няколко крачки напред и отново спрях, несигурна какво се очаква сега от мен. Гидиън ме последва, а след още един дълбок поклон лакеят затвори вратата след нас.
Намирахме се в голям, елегантно обзаведен салон с високи прозорци и бродирани завеси, от които вероятно би се получила страхотна рокля.
Трима мъже срещу нас ни наблюдаваха. Първият бе дебелак, който с усилие можа да се надигне от стола си, вторият бе по-млад, много мускулест мъж, който единствен не носеше перука, а третият бе слаб и висок, чертите на лицето му приличаха на тези от портрета в кабинета с архивите.
Граф Сен Жермен.
Гидиън се поклони, макар и не толкова дълбоко като лакея. Тримата мъже също се поклониха.
Докато аз просто си стоях и нищо не правех. Никой не ме бе научил как се прави поклон с кринолин. А и освен това намирах поклоните за глупави.
— Не очаквах да ви видя толкова скоро, млади приятелю — каза мъжът, когото мислех за граф Сен Жермен. Цялото му лице сияеше. — Лорд Бромптън, ще позволите ли да ви представя прапраправнукът на моя прапраправнук? Гидиън де Вилърс.
— Лорд Бромптън! — Отново малък поклон. Явно ръкостискането все още не бе дошло на мода.
— Смятам, че наследниците ми са се развили великолепно, поне що се отнася до външния вид — каза графът. — Явно при избора на дамата на сърцето ми съм имал късмет. Прекалено орловият нос съвсем е изчезнал.
— О, скъпи графе, отново се опитвате да ме впечатлите с невероятните си истории — каза лорд Бромптьн, докато отново се настаняваше в стола си, който изглеждаше толкова мъничък, че се притесних, че ще се счупи на мига. Лордът не беше просто закръглен като господин Джордж, мъжът бе екстремно дебел! — Но аз нямам нищо против — продължи той и свинските му очички гледаха развеселено. — С вас винаги е много забавно. Всяка секунда има някаква изненада.
Графът се засмя и се обърна към младия мъж без перука.
— Лорд Бромптьн е и ще си остане невярващ, скъпи ми Миро! Трябва да измислим още нещо, за да го убедим в делото ни.
Мъжът отговори нещо на непознат, твърдо и рязко звучащ език и графът отново се засмя, после се обърна към Гидиън.
— Това, скъпи ми внуко, е моят добър приятел и побратим Миро Ракоци, в хрониките на пазителите известен като Черния леопард.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Гидиън.
Отново поклони от всички страни.
Ракоци — откъде името ми бе толкова познато? И защо предизвикваше у мен такова неприятно чувство?