Усмивка изви устните на графа, когато погледът му бавно се плъзна по мен. Автоматично затърсих някаква прилика между него и Гидиън или Фолк де Вилърс. Но не намерих такава. Очите на графа бяха много тъмни и в погледа му имаше нещо пронизващо, което отново ме накара да се замисля за думите на мама.
Да мисля! Само не и това. Но все с нещо мозъкът ми трябваше да се занимава, затова запях наум „Бог да пази кралицата“.
Графът ме заговори на френски, което не схванах веднага (все пак в мислите си пламенно пеех националния химн), но с известно закъснение и въпреки непознатите думи, дължащи се на бедния ми речник, успях да си преведа следното:
— А ти, красиво момиче, си [непозната дума] на добрата [непозната дума] Жана Дюрфе. Бяха ми казали, че имаш червена коса.
Да, явно ученето на думи все пак наистина бе основата при ученето на чужд език, както винаги казваше учителката ни по френски. За съжаление, не познавах и въпросната Жана Дюрфе, затова не успях да се досетя за смисъла на изречението.
— Тя не разбира френски — обясни Гидиън също на френски. — И тя не е момичето, което очаквахте.
— Как е възможно? — Графът поклати глава. — Всичко това е изключително [непозната дума].
— За съжаление погрешното момиче бе подготвено за [непозната дума].
Да, за съжаление.
— Погрешното? Всичко това ми изглежда една огромна грешка.
— Това е Гуендолин Шепърд, тя е братовчедка на въпросната Шарлот Монтроуз, за която ви разказах вчера.
— Значи също е внучка на лорд Монтроуз, последният [непозната дума]. И също така братовчедка на [непозната дума]? — Графът ме наблюдаваше с тъмните очи и аз отново започнах да пея наум. Send her victorious, happy and glorious… — [Непозната дума] [непозната дума] е това, което просто не мога да разбера.
— Нашите учени казват, че е напълно възможно генетически [непозната дума] да…
Графът вдигна ръка, за да накара Гидиън да млъкне.
— Знам, знам! Според научните закони може и да е така. Но въпреки това имам лошо предчувствие.
Е, изглежда и той се чувстваше като мен.
— Значи не знае френски? — попита, този път на немски. Немският ми се отдаваше малко по-добре (все пак от пет години имах стабилна петица), но и тук се появяваха досадни непознати думи. — Защо е толкова зле подготвена?
— Тя изобщо не е била подготвяна, графе. Не говори чужди езици. — Явно Гидиън говореше и немски. И във всяко друго отношение тя е напълно [непозната дума]. Шарлот и Гуендолин са родени в един и същи ден. По погрешка се е смятало, че Гуендолин е родена един ден по-късно.
— Но как е било възможно да бъде объркано такова нещо? — Най-сетне можех да разбера всяка дума. Отново бяха преминали на английски и графът говореше без никакъв акцент. — Защо ли имам чувството, че пазителите в твоето време не взимат задълженията си достатъчно на сериозно?
— Мисля, че отговорът е в това писмо. — Гидиън измъкна запечатан пощенски плик от вътрешния джоб на редингота си и го подаде на графа, чийто поглед ме прониза.
…frustrate their knavish tricks, on Thee our Hopes we fix, God save us all…
Аз избегнах погледа на тъмните му очи и се загледах в другите двама мъже. Изглежда лорд Бромптьн имаше повече непознати думи и от мен (устата му зееше отворена над множеството двойни брадички и изглеждаше малко тъпичък), а другият мъж, Ракоци, разглеждаше внимателно ноктите на ръцете си.
Той беше млад, може би на около трийсет, имаше черна коса и странно, издължено лице. Щеше да изглежда много добре, ако устните му не бяха разтеглени, сякаш в устата си усеща изключително отвратителен вкус, а кожата му не изглеждаше болнаво бледа. Замислих се дали не е използвал светлосива пудра, когато изведнъж той вдигна поглед и ме погледна право в очите. Неговите бяха гарвановочерни, не можех да различа къде свършва ирисът и започва зеницата. Сториха ми се странно мъртви, без да мога да кажа защо. Автоматично започнах отново да пея наум „Бог да пази кралицата“.
Междувременно графът бе счупил печата на плика и бе разгънал писмото. С въздишка започна да чете. От време на време вдигаше глава и ме поглеждаше. Все още не бях помръднала от мястото си.
Notin this land alone, but be God's mercies known…
Какво пишеше в писмото? Кой го бе написал? Явно лорд Бромптьн и Ракоци се интересуваха от същото. Лордът проточи дебелия си врат, за да хвърли поглед на написаното, докато Ракоци се концентрираше върху лицето на графа. Явно изражението на отвращение, което изразяваха устните му, бе вродено.
Когато отново обърна лицето си към мен, косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Очите му приличаха на черни дупки и сега вече разбрах защо изглеждаха като мъртви: светлината не се отразяваше в тях, липсваха отблясъците, които правеха очите живи. Това бе не само странно, но и наистина плашещо. Бях повече от доволна, че поне пет метра ме деляха от тези очи.