Лорд Бромптън се разсмя одобрително.
— Това е наистина весела представа, нали, Ракоци? Изключително забавно е това, което графът отново е измислил. А каква е ситуацията с Франция през двайсет и първи век?
— Мисля, че и те имат министър-председател. Доколкото ми е известно нямат крал, дори не и с представителни функции. Чрез Революцията просто са премахнали аристокрацията, а с нея и краля. На бедната Мария-Антоанета са й отсекли главата. Не е ли ужасно?
— О, да — засмя се лордът. — Като цяло французите са ужасни хора. Затова ние англичаните не се разбираме с тях. Но я ми издай: с кого водим война през двайсет и първи век?
— С никого. — казах малко неуверено. — Или поне не наистина. Само се намесваме тук и там, в Близкия Изток и на други места. Но честно казано нищо не разбирам от политика. По-добре ме попитайте нещо за… хладилници. Разбира се, не за това как функционират, това не го знам. Само знам, че функционират. Във всяко жилище в Лондон има по един такъв хладилник и в него можете да съхранявате в продължение на дни кашкавал, мляко и месо.
Лорд Бромптън не изглеждаше така, сякаш се интересува особено от хладилници. Ракоци се протегна на стола си като котка. Надявах се да не му хрумне да стане.
— Можете да ме разпитате и за телефоните — казах бързо. — Въпреки че не мога да обясня как функционират. — Доколкото можех да преценя, лорд Бромптън изобщо не би и разбрал. Честно казано, съдейки по външния му вид едва ли щеше да си струва да му се обясни и принципа на електрическата крушка. Замислих се за нещо, което би го заинтригувало. — Или за… ъъь… има един тунел, който минава под Ламанша и свързва Доувър и Кале.
На лорд Бромптън това му се стори изключително смешно. От смях той се удари по грамаданските бедра.
— Прекрасно! Прекрасно!
Вече бях започнала малко да се поотпускам, когато Ракоци за пръв път се включи в разговора. Говореше английски с твърд акцент.
— А какво се случва с Трансилвания?
— Трансилвания? — Родината на граф Дракула? Сериозно ли питаше? Избегнах погледа на черните му очи. Може би това бе граф Дракула! Във всеки случай цветът на кожата му отговаряше.
— Красивите Карпати са моята родина. Княжество Трансилвания. Какво се случва там през двайсет и първи век? — Гласът му звучеше малко пресипнало и в него определено се долавяше нещо като копнеж. — И какво става с народа на куруците?
Народът на какво? Куруците? Никога не съм ги чувала.
— Ами, в нашето време не се говори много за Трансилвания — казах внимателно. Ако трябва да съм честна, дори не знаех къде се намира. А Карпатите ги знаех само като понятие. Когато Лесли говореше за чичо си Лео от Йоркшир, обичаше да казва: „Той живее някъде там из Карпатите“, а за лейди Ариста всичко отвъд Челси беше „Карпати“. Е, може би действително куруците населяват Карпатите.
— Кой управлява Трансилвания през двайсет и първи век? — искаше да знае Ракоци. Стойката му беше напрегната, сякаш всеки миг ще скочи от стола, ако отговорът ми не му се харесаше.
Хм, хм. Добър въпрос. Беше ли част от България? Или може би Румъния? Или Унгария?
— Не знам — отвърнах честно. — Толкова е далеч. Ще попитам госпожа Каунтьр. Това е нашата учителка по география.
Ракоци изглеждаше разочарован. Може би щеше да е по-добре да го бях излъгала. От двеста години Трансилвания се управлява от граф Дракула. Вече е природен резерват за изчезнали другаде по света видове прилепи. Куруците са най-щастливите хора в Европа. Сигурно този отговор щеше повече да му хареса.
— А какво е положението с колониите в двайсет и първи век? — попита лорд Бромптън.
С облекчение видях как Ракоци отново се облегна на стола си. А и не се разпадна на прах, когато слънцето се показа иззад облаците и потопи стаята в сияйна светлина.
Известно време разговаряхме почти без напрежение за Америка и Ямайка, и за няколко острова, за които за мой срам никога не бях чувала. Лорд Бромптън беше доста смаян, че всички те се управляваха сами. (Всъщност така предполагах, не бях съвсем сигурна.) Естествено, не повярва на нито една моя дума и непрестанно избухваше в смях. Ракоци не се включи повече в нашия разговор, просто разглеждаше ту дългите си орлови нокти, ту тапетите по стените. От време на време поглеждаше и към мен.
— Ех, някак си го намирам за много потискащо, че сте само една актриса — въздъхна лорд Бромптън. — Колко жалко, защото с най-голямо удоволствие бих ви повярвал.