— Е — казах с разбиране, — на ваше място и аз не бих повярвала на всичко това. За съжаление нямам доказателства… О, почакайте! — Бръкнах в деколтето си и извадих телефона си.
— Какво е това? Табакера?
— Не! — Отворих телефона си, който изпиука, защото не намери мрежа. Разбира се, че няма да има обхват. — Това е… няма значение. С него мога да правя снимки.
— Да рисувате снимки?
Поклатих глава и вдигнах телефона във въздуха, така че лордът и Ракоци се появиха на дисплея.
— Усмихнете се. Така, готово.
Тъй като слънцето светеше прекалено силно, не се включи светкавицата. Жалко. Това щеше много да ги впечатли.
— Какво е това? — Лорд Бромптън бе повдигнал тлъстите си сланини изумително бързо и идваше към мен. Показах му снимката върху дисплея. Двамата с Ракоци бяха излезнали много добре. — Но… какво е това? Как е възможно?
— Наричаме го фотографиране.
Дебелите пръсти на лорда поглаждаха въодушевено телефона.
— Великолепно! Ракоци, трябва да видите това.
— Не, благодаря — рече той лениво.
— Не знам как го правите, но това е най-добрият трик, който някога съм виждал. О, какво стана?
Върху екрана вече се виждаше Лесли, защото лордът бе натиснал едно от копчетата.
— Това е моята приятелка Лесли — казах с копнеж. — Снимката е от миналата седмица. Виждате ли, там отзад, това е „Мерилбоун“, а това там е „Аведа“. Майка ми винаги си купува лака за коса оттам. — Изведнъж почувствах ужасна носталгия. — А това тук е част от такси. Нещо като карета, но се движи без коне…
— Какво искате за тази магическа кутийка? Ще платя всяка цена, всяка!
— Хм, не, наистина, не е за продан. Трябва ми. — С извинителен жест затворих магическата кутийка — ъъъ, телефона — и отново го пуснах в скривалището му в корсета.
Точно навреме, защото вратата се отвори и графът и Гидиън се върнаха — графът, усмихвайки се развеселено, докато Гидиън бе по-скоро сериозен. Сега и Ракоци стана от стола си.
Гидиън ми отправи изучаващ поглед, на който аз предизвикателно отвърнах. Да не би да си е мислел, че докато го няма ще избягам? Не че не го заслужаваше. В крайна сметка той настояваше да стоя винаги до него, за да може при първа възможност да ме стави сама.
— Е, лорд Бромптън, ще ви хареса ли да живеете в двайсет и първи век? — попита графът.
— Със сигурност! Какви невероятни хрумвания имате само — каза лордът и плесна с ръце. — Беше наистина много забавно.
— Знаех, че ще ви хареса. Но спокойно можехте да предложите на бедното дете да седне.
— О, направих го. Но тя предпочете да остане права. — Лордът свойски се наведе напред. — Наистина бих искал да откупя сребърното ковчеже, скъпи графе.
— Сребърното ковчеже?
— За съжаление сега трябва да се сбогуваме — каза Гидиън, с няколко крачки прекоси стаята и застана до мен.
— Разбирам, разбирам! Двайсет и първи век ви очаква — каза лорд Бромптън. — Сърдечно ви благодаря за посещението. Беше изключително забавно.
— Мога само да се присъединя към тези думи — каза графът.
— Надявам се, че отново ще имам това удоволствие — продължи лорд Бромптън.
Ракоци не каза нищо. Той просто ме гледаше. И изведнъж почувствах сякаш някаква ледена ръка ме хваща за гърлото. Изплашено се опитах да си поема въздух и погледнах надолу към тялото си. Нямаше нищо. И въпреки това съвсем ясно усещах пръстите, които обгръщаха шията ми.
— Мога да стисна по всяко време.
Не Ракоци каза това, а графът. Но без да помръдва устните си. Стъписана погледах първо устата, а после и ръката му. Стоеше на повече от четири метра от мен. Как можеше в същото време тя да е на шията ми? И защо гласът му звучеше в главата ми, въпреки че не говореше?
— Не знам каква точно роля играеш, момиче, и дали изобщо си от значение. Но няма да допусна да се нарушават правилата ми. Това е само предупреждение. Разбра ли ме? — Натискът на пръстите се засили. Бях като парализирана от страх. Можех само да се взирам в него и едва да си поемам дъх. Никой ли не забелязваше какво се случва в момента с мен? — Разбра ли ме?
— Да — прошепнах.
Хватката му веднага се разхлаби и ръката изчезна. Въздухът можеше свободно да изпълни дробовете ми.
Графът изви устни и разтърси ръката си.
— Пак ще се видим — каза той.
Гидиън се поклони. Тримата мъже отвърнаха на поклона му. Само аз стоях като скована, не бях в състояние да помръдна никаква част от тялото си, докато Гидиън не хвана ръката ми и не ме издърпа от стаята.