Дори след като вече седяхме в каретата, напрежението не искаше да ме напусне. Чувствах се отпусната и останала без сили, и някак си омърсена. Как бе успял графът да говори с мен, без другите да го чуят? И как бе успял да ме докосне, въпреки че бе на четири метра от мен? Значи майка ми беше права — това, което се говореше за него, бе вярно: той бе в състояние да проникне в съзнанието на човек и да контролира чувствата му. Бях се подвела от суетното му, надуто дърдорене и от немощната му външност. Тотално го бях подценила. Колко глупаво от моя страна.
И като цяло бях подценила цялата история, в която бях въвлечена.
Каретата потегли и се клатеше точно толкова силно като на идване. Гидиън бе дал наставления на пазителя с жълтия редингот да побърза. Сякаш бе нужно. И без това на идване бе карал като някой самоубиец.
— Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видяла призрак. — Гидиън съблече плаща си и го остави до себе си. — Много е горещо за септември.
— Не беше призрак — отвърнах, неспособна да го погледна в очите. Гласът ми леко трепереше. — Само граф Сен Жермен и един от неговите фокуси.
— Той не се държа особено любезно с теб — рече Гидиън. — Но това можеше да се очаква. Явно е имал друга представа за това, каква трябва да си. — Тъй като нищо не отвърнах, той продължи: — В предсказанието дванайсетият пътуващ във времето се описва като много специален. Надарен с магията на гарвана. Каквото и да означава това. Във всеки случай графът не беше склонен да ми повярва, че ти си само една най-обикновена ученичка.
Странно, но тази забележка на мига измести чувството на окаяност и безсилие, което бе предизвикало в мен зловещото докосване на графа. Вместо слабост и страх, сега чувствах безкрайна обида. И ярост. Прехапах устни.
— Гуендолин?
— Какво?
— Това не беше обида. Под обикновена нямах предвид елементарна, по-скоро средностатистическа, разбираш ли?
Ставаше все по-интересно.
— Няма значение — казах и го изгледах гневно. — Все ми е едно какво е мнението ти за мен.
Той отвърна невъзмутимо на погледа ми.
— Ти не си виновна за това.
— Та ти изобщо не ме познаваш — изсумтях.
— Може и така да е. Но познавам цели тълпи момичета като теб. Всички сте еднакви.
— Цели тълпи момичета? Ха!
— Момичетата като теб се интересуват само от прически, дрехи, филми и рок звезди. Постоянно се хилите и ходите до тоалетната само на групички. И одумвате Лиса, само защото си е купила тениска за пет лири от „Маркс и Спенсър“.
Въпреки че бях много ядосана, нямаше как да не се засмея с глас.
— Да не искаш да кажеш, че всички момичета, които познаваш, одумват Лиса, която си е купила тениска от „Маркс и Спенсър“?
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, знам. — Всъщност не исках да продължа да говоря, но просто не можах да се спра: — Значи мислиш, че всички момичета, които не са като Шарлот, са повърхностни и глупави. Само защото сме имали нормално детство и не сме имали непрестанно уроци по фехтовка и обучение по мистерии. В действителност не си имал време да се запознаеш с някое нормално момиче, затова си си измислил тези жалки предразсъдъци.
— О, я стига! И аз съм бил в гимназията точно като теб.
— Да бе! — Думите сами се изплъзваха от устата ми. — Ако дори наполовина така старателно си бил подготвян за живота ти като пътуващ във времето като Шарлот, значи нямаш нито приятели, нито приятелки и мнението ти за така наречените средностатистически момичета се базира само на наблюдения, които си правел, докато си стоял самотен в училищния двор. Или искаш да ми кажеш, че твоите съученици са смятали хобитата ти — изучаване на латински, танцуване на гавот и управляване на карета — за изключително страхотни?
Вместо да се засегне, Гидиън изглеждаше развеселен.
— Забрави да споменеш свиренето на цигулка. — Той се облегна назад и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Цигулка? Наистина ли? — Гневът ми изчезна толкова мигновено, колкото се беше появи. Цигулка — не е истина!
— Поне сега лицето ти отново придоби малко цвят. Преди малко беше бледо като това на Миро Ракоци.
Точно така, Ракоци.
— Всъщност как се изписва?
— Р-а-к-о-ц-и. Защо питаш?
— Искам да го проверя в Гугъл.
— О, толкова много ли ти хареса?
— Да ми е харесал? Той е вампир — казах. — Идва от Трансилвания.
— Идва от Трансилвания, но не е вампир.
— Откъде знаеш?