— Защото вампирите не съществуват, Гуендолин.
— Така ли? Щом има машини на времето — и хора, които са в състояние да удушат някого, без да го докоснат — защо да не съществуват и вампири? Заглеждал ли си се в очите му? Като черни дупки са.
— Това е заради отварите с беладона, с които експериментира. Растителна отрова, която уж помага да разшириш съзнанието си.
— Откъде знаеш?
— Има го записано в хрониките на пазителите. В тях наричат Ракоци Черния леопард. Той на два пъти е спасявал графа от покушения. Много е бърз и умел в боравенето с оръжие.
— Кой е искал да убие графа?
Гидиън сви рамене.
— Човек като него има много врагове.
— Не се и съмнявам. Но останах с впечатлението, че и сам много добре може да се грижи за себе си.
— Определено — съгласи се Гидиън.
Зачудих се дали да не му разкажа какво бе направил графа, но после размислих. Макар Гидиън да се държеше любезно с мен, бях останала с впечатлението, че двамата с графа са големи дружки.
Не вярвай на никого!
— Наистина ли си отишъл в миналото при всички тези хора и си източил от кръвта им? — попитах вместо това.
Гидиън кимна.
— Заедно с теб и мен сега в хронографа отново са вкарани осем от дванайсет пътуващи във времето. Останалите четири също ще ги намеря.
Спомних си думите на графа и попитах:
— Как си успял да стигнеш от Лондон до Париж и Брюксел? Мислех, че времето, което може да се прекара в миналото, е само няколко часа.
— Четири, за да бъдем точни.
— За четири часа никога не би успял да стигнеш от Лондон до Париж, да не говорим, да ти остане време да танцуваш гравот и да вземеш на някого кръв.
— Така е. Ето защо преди това отидохме с хронографа в Париж, глупаче такова — отвърна Гидиън. Същото направихме и в Брюксел, в Милано и в Бат. Другите успях да ги открия в Лондон.
— Разбирам.
— Наистина ли? — Усмивката на Гидиън отново бе изпълнена със сарказъм. Този път не й обърнах внимание.
— Да, наистина, постепенно някои неща започнаха да ми стават ясни. — Погледнах през прозореца. — На идване май не минахме покрай тези поляни, или?
— Това е Хайд Парк — каза Гидиън, изведнъж застанал нащрек и съвсем напрегнат. Той се показа през прозореца. — Хей, Уилбур или както там е името ви, защо минаваме оттук? Трябва по най-краткия път да стигнем в Темпъл!
Не можах да разбера отговора на мъжа върху капрата.
— Спрете веднага! — заповяда Гидиън. Когато отново се обърна към мен, беше пребледнял.
— Какво става?
— Не знам. Мъжът твърди, че е получил заповед да ни закара до южния край на града за една среща.
Конете спряха и Гидиън отвори вратата на каретата.
— Тук нещо не е наред. Не ни остава много време до скока ни във времето. Ще поема управлението на конете и ще закарам каретата до Темпъл. — Той слезе и отново затвори вратата. — А ти остани вътре, каквото и да се случи.
В този миг нещо гръмна. Инстинктивно се свих. Въпреки че звукът ми бе познат само от филмите, веднага разбрах, че ставаше дума за изстрел. Чу се тих вик, конете изцвилиха, каретата подскочи напред, но после отново спря, разклащайки се.
— Долу главата! — извика Гидиън и аз се проснах върху седалката.
Отекна втори изстрел. Тишината, последвала гърма, направо не можеше да се издържа.
— Гидиън? — Надигнах се и погледнах навън. Отвън на тревата пред прозорчето Гидиън бе извадил шпагата си.
— Долу главата, казах!
Слава богу, още беше жив. Но изглежда не за дълго. Сякаш от нищото бяха изникнали двама мъже, облечени в черно, трети, възседнал кон, се приближаваше от сенките на дърветата. В ръката си държеше блестящ сребрист пистолет.
Гидиън се дуелираше едновременно с двамата мъже, всички бяха мълчаливи, чуваше се единствено задъханото им дишане и звъна от шпагите, когато се удряха една в друга. Няколко секунди наблюдавах очарована колко умело боравеше Гидиън с оръжието. Беше точно като от сцена на някой филм. Всяка крачка, всеки замах, всеки удар беше перфектен, сякаш каскадьори дни наред са работили върху хореографията. Когато обаче единият от мъжете извика и падна на колене, а от врата му бликна кръв като от фонтан, отново се опомних. Това не беше филм, случваше се наистина. И въпреки че шпагите бяха смъртоносно оръжие (раненият мъж лежеше на земята и потръпваше, издавайки ужасяващи звуци), не ми се струваше, че ще са от голяма помощ срещу някой пистолет. Защо Гидиън не носеше пистолет? Би било много лесно да се донесе едно такова оръжие от нашето време. И къде бе кочияшът, защо не се сражаваше заедно с Гидиън?