Междувременно конникът се беше приближил и скочил от коня. За мое изумление и той извади шпага, с която се нахвърли върху Гидиън. Защо не използваше пистолета? Беше го захвърлил в тревата, където нямаше да е от полза на никого.
— Кои сте вие? Какво искате? — попита Гидиън.
— Нищо друго освен вашия живот — отвърна мъжът, който се бе присъединил последен.
— Е, няма да го получите!
— Ще ви го отнемем. Бъдете сигурен!
Сражението пред прозореца отново заприлича на заучен балет, като раненият мъж вече лежеше безжизнен на земята и другите трябваше да го заобикалят. Гидиън парираше всяка атака, сякаш предварително знаеше какво замисляха мъжете, но без съмнение те бяха започнали да взимат уроци по фехтовка още от деца. По някое време видях как шпагата на единия от противниците му се стрелна към към рамото му, докато той бе зает да парира удара на другия. Само едно ловко извъртане настрани предотврати да бъде улучен, което вероятно щеше да разкъса половината му ръка. Чух звук от трошащо се дърво, когато вместо ръката му шпагата улучи каретата.
Случващото се не можеше да е истина! Кои бяха тези типове и какво искаха от нас?
Припряно се плъзнах по седалката и надникнах през прозореца от другата страна. Никой ли не виждаше какво се случва тук? Действително ли можеше да бъде нападнат човек в Хайд Парк посред бял ден? Струваше ми се, че борбата продължава вече цяла вечност.
Въпреки че Гидиън се справяше добре с превъзхождащата го сила, не изглеждаше, че някога ще успее да спечели надмощие. Двамата мъже щяха да го притискат все повече и повече и накрая щяха да победят. Нямах представа колко време е изминало от изстрела или още колко ни остава до скока ни във времето. Вероятно нямаше да е скоро, за да се надявам, че ще се изпарим във въздуха пред очите на нападателите ни. Повече не можех да издържам да седя в каретата и просто да гледам как двамата убиват Гидиън. Може и да успеех да се покатеря през прозореца и да повикам помощ.
За един кратък миг се притесних, че огромният кринолин няма да мине през отвора, но секунда по-късно вече стоях на пътя в пясъка и се опитвах да се ориентирам.
От другата страна на каретата се долавяше само тежко дишане, ругатни и безжалостното звънтене на метал, удрящ се в метал.
— Просто се предайте — каза задъхано единият от непознатите мъже.
— Никога — отвърна Гидиън.
Внимателно се придвижих напред към конете и за малко да се спъна в нещо жълто. С усилие потиснах вика си. Беше мъжът с жълтия редингот.
Беше се свлякъл от капрата и лежеше по гръб в пясъка. С ужас видях, че част от лицето му липсваше и че дрехите му бяха напоени с кръв. Окото откъм невредимата половина на лицето му бе широко отворено и се взираше в нищото.
Значи за него е бил предназначен изстрелът преди малко. Гледката бе прекалено ужасяваща, почувствах, как стомахът ми се обръща. Никога досега не бях виждала мъртвец. Какво ли не бих дала сега да седя в киното и да мога просто да погледна встрани!
Но това тук бе действителността. Този мъж бе мъртъв, а животът на Гидиън бе застрашен. Поредното издрънчаване ме извади от вцепенеността ми. Гидиън изстена и това окончателно ме накара да се опомня. Преди да разбера какво правя, бях забелязала шпагата на мъртвия и вече я освобождавах от колана. Беше по-тежка, отколкото предполагах, но се почувствах по-добре. Нямах никаква представа как да боравя с оръжието, но едно поне беше ясно — то бе остро.
Звуковете от битката не отслабваха. Рискувах един поглед и видях, че двамата мъже бяха успели да притиснат Гидиън с гръб към каретата. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от опашката му и се спускаха разбъркани върху челото му. На единия му ръкав зееше дълбока дупка, но за мое облекчение никъде не видях кръв. Все още не бе ранен.
Един последен път се огледах на всички страни, но отникъде не се задаваше помощ. Претеглих шпагата в ръката си и решително пристъпих напред. Поне появата ми щеше да отклони вниманието на двамата мъже и може би това щеше да осигури предимство на Гидиън.
Но в действителност се получи тъкмо обратното. Тъй като мъжете се биеха с гръб към мен, не можеха да ме видят, но очите на Гидиън се разшириха уплашено, когато ме съзря.
Поколеба се за част от секундата и това бе достатъчно за единия от облечените в черно непознати, за да го уцели почти на същото място, на което ръкавът му вече бе разскъсан. Този път потече кръв. Гидиън продължи да се дуелира, сякаш нищо не се беше случило.
— Няма да издържите още дълго — извика мъжът триумфиращо и пристъпи още по-рязко към него. — Молете се, ако можете, защото скоро ще се изправите пред създателя си.