Обърнах се към него.
— За какво?
— Може би… може би наистина нямаше да издържа още дълго — каза той и устните му се извиха в крива усмивка. — Мисля, че действително спаси жалкия ми живот.
О! Не знаех какво да кажа. Можех само да го гледам и усетих как тъпата ми долна устна отново започна да трепери.
Гидиън бързо извади отново дантелената си носна кърпа, която този път взех.
— Най-добре избърши лицето си с нея, защото майка ти ще вземе да си помисли, че си ревала.
Това би трябвало да ме разсмее, но в момента бе просто невъзможно. Но поне ме възпря отново да се разцивря.
Шофьорът отвори вратата и господин Джордж слезе.
— Ще я придружа до вратата, Гидиън, ще отнеме само минута.
— Лека нощ — промълвих.
— Наспи се добре — каза Гидиън и се усмихна. — Ще се видим утре.
— Гуен! Гуени! — Каролайн ме буташе да се събудя. — Ще закъснееш, ако не станеш веднага.
Сърдито се завих презглава. Не исках да се събуждам, дори в полусън знаех съвсем точно, че когато напусна това милостиво състояние, ще ме очакват ужасяващи спомени.
— Честно, Гуени! Вече минава и петнайсет!
Напразно стисках здраво очи. Вече бе късно. Спомените ме бяха връхлетели както… ъъъ… Атила е връхлетял ъъъ… вандалите? Наистина бях кръгла нула по история.
Събитията от последните два дни преминаха като на лента през съзнанието ми. Но не си спомнях как се бях озовала в леглото си, само как вчера господин Бърнард бе отворил входната врата.
— Добър вечер, госпожице Гуендолин. Добър вечер, господин Джордж, сър.
— Добър вечер, господин Бърнард. Доведох Гуендолин вкъщи малко по-рано от предвиденото. Моля предайте моите поздрави на лейди Ариста.
— Разбира се, сър. Лека вечер, сър. — Изражението на господин Бърнард бе както винаги безизразно, когато затвори вратата след мен.
— Хубава рокля, госпожице Гуендолин. От края на осемнайсети век?
— Мисля, че да. — Бях толкова уморена, че на мига можех да се свия на топка на килима и да заспя. Никога досега не се бях радвала толкова на леглото си, колкото сега. Единствено се опасявах, че по пътя до третия етаж можех да се натъкна на леля Гленда, Шарлот или лейди Ариста, които да ме засипят с упреци, подигравки и въпроси.
— За съжаление, всички вече вечеряха. Но съм ви приготвил нещо леко за хапване.
— О, това наистина е много мило, господин Бърнард, но аз…
— Искате да си легнете. — Слаба усмивка се появи на лицето му. — Предлагам да се отправите директно към спалнята си. Всички дами са в музикалната стая и няма да ви чуят, ако се промъкнете като котка. Ще предам на майка ви, че сте се прибрали и ще й дам храната да ви я занесе горе.
Бях прекалено уморена, за да се учудя на съобразителността и загрижеността му. Промълвих само „много благодаря, господин Бърнард“ и се изкачих по стълбите. Само смътно си спомням как се нахраних и разговора с майка си, защото през това време вече наполовина спях. Със сигурност не съм могла да дъвча. Но може и да е имало супа.
— О! Колко е красива! — Каролайн бе забелязала роклята, която заедно с бельото на воланчета бе преметната на един стол. — От миналото ли я донесе?
— Не. Бях я облякла още преди това. — Надигнах се. — Мама разказа ли ви какво странно нещо се случи?
Каролайн кимна.
— Не й се наложи много да разказва. Леля Гленда така крещеше, че сега сигурно и съседите знаят. Тя изкара мама подла измамница, която е откраднала от бедната Шарлот гена за пътуване във времето.
— А Шарлот?
— Отиде в стаята си и повече не излезе, колкото и да я умоляваше леля Гленда, която викаше, че сега животът на Шарлот е провален и затова е виновна мама. Баба каза, че леля Гленда трябва да вземе успокоително, иначе ще е принудена да извика лекар. А леля Мади се намесваше в разговора, като говореше за някакъв орел, сапфир, самодивско дърво и часовникова кула.
— Сигурно е било ужасно.
— Да, ужасно интересно. Според нас двамата с Ник е добре, че ти си наследила гена, а не Шарлот. Мисля, че и ти можеш да се справиш толкова добре, колкото и тя, въпреки че леля Гленда казва, че имаш мозък голям колкото грахово зърно и два леви крака. Толкова е зла. — Каролайн прокара пръсти по блестящата материя на корсета. — Може ли да облечеш роклята след училище, за да те видя?
— Разбира се. Но ако искаш и ти можеш да я пробваш.
Каролайн се засмя.
— На мен ще ми е прекалено голяма, Гуени! Но сега наистина трябва да станеш, иначе няма да получиш закуска.
Едва под душа се събудих напълно и докато си миех косата, мислите ми непрестанно се въртяха около вчерашната вечер, или по-точно казано около трийсетте минути (според моите изчисления), които бях прекарала ръсейки сополи и сълзи в прегръдките на Гидиън. Спомнях си как ме бе притиснал към себе си и бе галил косата ми. Бях толкова разстроена, че дори не се бях замислила колко е интимно това. Но затова пък сега се чувствах още по-неудобно. Най-вече защото беше много мил (макар и само от чисто съжаление) за разлика от обичайното му държане. А твърдо се бях зарекла до края на живота си да го ненавиждам.