— Гуени! — Каролайн чукаше по вратата на банята. — Побързай! Не можеш завинаги да останеш в банята.
Имаше право. Наистина не можех завинаги да остана тук. Трябваше да изляза — и да се изправя срещу този нов живот, който изведнъж имах. Затворих крана с топлата вода и оставих студената да се сипе върху мен, докато и последната следа от умора не напусна тялото ми. Ученическата ми униформа бе останала в шивашкото ателие на мадам Росини, а другите ми две блузи бяха за пране, затова трябваше да облека другия комплект, който вече ми беше малко малък. Блузата седеше опъната върху гърдите ми, а полата бе с една идея по-къса. Все тая. Тъмносините ученически обувки също бяха в Темпъл, затова обух черните си спортни обувки, което всъщност беше забранено. Но едва ли точно днес директор Гилис ще направи контролна обиколка из класовете. Нямаше време за сешоар, затова доколкото бе възможно подсуших косата си с кърпа и я сресах. Тя се спускаше влажна и права по раменете ми, а от меките къдрици, които мадам Росини бе измайсторила вчера, не бе останала и следа.
За един кратък миг огледах лицето си в огледалото. Не изглеждах точно отпочинала, но по-добре, отколкото можеше да се очаква. Намазах с малко от крема против бръчки на майка ми бузите и челото си. Както тя винаги казваше, човек не може да започне да се маже с крем достатъчно рано.
С удоволствие бих пропуснала закуската, но от друга страна рано или късно все трябваше да се срещна с Шарлот и леля Гленда, така че по-добре да го направя още сега. Когато слязох на първия етаж, ги чух да говорят, много преди да съм стигнала до трапезарията.
— Голямата птица е символ за нещастие — чух да казва пралеля Мади. Охо! Обикновено тя никога не ставаше преди десет часа, беше заклета любителка на спането до късно и смяташе закуската за единственото излишно ядене през деня. — Иска ми се някой да се вслуша в думите ми.
— Наистина, Мади! Никой нищо не може да разбере от виденията ти. Вече ги чухме поне десет пъти — каза лейди Ариста.
— Точно така — рече леля Гленда. — Ако още веднъж чуя думите „яйце от сапфир“ ще започна да крещя.
— Добро утро — казах аз.
Последва кратка тишина, по време на която всички ме зяпаха сякаш съм Доли, клонираната овца.
— Добро утро, дете — каза най-сетне лейди Ариста. — Надявам се, че си успяла да спиш добре.
— Да, отлично, благодаря. Бях много уморена.
— Сигурно всичко ти е дошло малко в повече — каза леля Гленда надменно.
Действително, дойде ми в повече. Отпуснах се на моето място срещу това на Шарлот, която явно не бе докоснала закуската си. Тя ме погледна, сякаш самата ми поява окончателно е развалила апетита й. Мама и Ник ми се усмихнаха съзаклятнически, а Каролайн избута към мен купа с корнфлекс и мляко. От другия край на масата пралеля Мади с розовия си пеньоар ми помаха.
— Ангелче! Толкова се радвам да те видя! Ти най-сетне ще внесеш яснота в цялата тази бъркотия. При всичкото това викане вчера вечерта никой човек не би могъл да разбера за какво става въпрос. Гленда раздуха някакви древни истории от времето, когато нашата Люси избяга с онова симпатично момче Де Вилърс. Така и не разбрах защо всички вдигнаха такава олелия за това, че Грейс ги е подслонила за няколко дни. Предполагаше се, че всичко това отдавна е забравено. Но не, тъкмо някоя история е заровена и върху нея вече е поникнала трева, пристига отнякъде някоя камила и я изпасва.
Каролайн се закиска. Без съмнение си представяше леля Гленда като камила.
— Това тук не е някоя сапунка по телевизията, лельо Мади — изсъска леля ми.
— И слава богу, че не е. Ако беше, отдавна да съм загубила нишката на историята.
— Много е просто — каза Шарлот студено. — Всички мислеха, че аз притежавам гена, но в действителност го е наследила Гуендолин. — Тя избута чинията си и се изправи. — Нека сега да види, как ще се оправи с това!
— Шарлот, почакай! — Но леля Гленда не можеше да спре Шарлот да напусне помещението. Преди да хукне след нея, хвърли на мама още един гневен поглед. — Наистина трябва да се срамуваш, Грейс!