— Тогава… нали днес ще ти взема спрей, направо ще купя един и за мен. — Лесли ме потупа по рамото. — Хайде! Няма да се оставим да ни сломят.
— Не, няма да се оставим.
Завиждах на Лесли за непоклатимия й оптимизъм. Винаги разглеждаше нещата откъм позитивната им страна. Ако изобщо имаха такава.
От 15,00 до 18,00 часа Люси и Пол се появиха в кабинета ми, за да елапсират. Поговорихме си зa възстановяването и санирането на града и зa невероятния факт, че в тяхното време Нотинг Хил се смята за една от най-харесваните и шикозни част на града. Освен това ми донесоха списък на всички победители в Уимбълдън след 1950 година. Обещах да сложа печалбите от залозите във фонд, които да покрие обучението в колеж на децата и внуците ми. Освен това смятам да купя един-два от запуснатите недвижими имоти в Нотинг Хил. Човек никога не знае.
Глава 14
Часовете се нижеха мъчително бавно, обядът беше отвратителен както винаги (йоркширски пудинг) и когато следобед след два последователни часа химия най-накрая можехме да се приберем вкъщи отново се чувствах готова да се мушна в кревата.
Шарлот ме игнорираше през целия ден. Само веднъж по време на междучасието се бях опитала да говоря с нея и тогава тя ми каза:
— Ако искаш да се извиниш — забрави!
— За какво трябва да се извинявам? — попитах ядосано.
— Е, щом сама не можеш да се досетиш…
— Шарлот, нямам никаква вина, че не ти, а аз наследих тъпия ген.
Тя ме изгледа гневно.
— Изобщо не е тъп ген, това е дарба. Нещо много специално. И дадена на някой като теб е просто пропиляна. Но ти си прекалено голямо дете, за да можеш да го проумееш — каза тя, след което се обърна и просто ме заряза.
— Ще го преодолее — каза Лесли, докато взимахме нещата си от шкафчетата. — Просто трябва да свикне с това, че вече не е нещо специално.
— Но тя е толкова несправедлива. Все пак нищо не съм й отнела.
— Напротив! — Лесли ми подаде четката си за коса. — Ето!
— За какво ми е?
— Да си срешиш косата, за какво друго!
Послушно прокарах четката през косата си.
— Защо трябва да го правя? — попитах.
— Просто искам да изглеждаш добре, когато отново се видиш с Гидиън. За щастие не се нуждаеш от спирала за мигли, защото твоите са толкова черни и дълги…
При споменаването на името на Гидиън се изчервих.
— Може би днес изобщо няма да го видя. В крайна сметка ще ме изпратят в 1956 година в някаква си стая в сутерена, за да си пиша домашните.
— Да, но пътищата ви могат да се пресекат преди това или след това.
— Лесли, аз не съм негов тип!
— Не е имал това предвид — рече Лесли.
— Напротив!
— Е, и? Мнението му може да бъде променено. При всички положения е твоят тип.
Отворих уста и после отново я затворих. Беше безсмислено да отричам. Той беше мой тип. Въпреки че с най-голямо удоволствие бих се преструвала, че не е така.
— Всяко момиче би го сметнало за страхотен. Или поне на външен вид. Но през цялото време ме вбесява и ме командва и е просто… той е просто невероятно…
— …страхотен? — Лесли ми се усмихна нежно. — И ти си такава, честно! Ти си най-страхотното момиче, което познавам. Може би като изключим мен самата. А и ти можеш да командваш. Хайде ела. Непременно искам да видя лимузината, с която ще те вземат.
Джеймс ми кимна сковано, когато минахме покрай неговата ниша.
— Чакай малко — казах на Лесли. — Искам да питам нещо Джеймс.
Когато се спрях, от лицето му изчезна надутия израз и той ми се усмихна радостно.
— Разсъждавах над последния ни разговор — каза той.
— За целуването?
— Не! За едрата шарка. Възможно е все пак да съм я прихванал. Между другото, днес косата ти блести много хубаво.
— Благодаря. Джеймс, можеш ли да ми направиш една услуга?
— Надявам се, че няма нищо общо с целуването.
Нямаше как да не се засмея.
— И това не е лоша идея. Но става въпрос за маниери.
— Маниери?
— Ти винаги се оплакваш, че нямам такива. И си напълно прав. Затова искам да те помоля да ми покажеш как трябва да се държи човек. В твоето време. Как се говори, как се прави поклон, как… ох, и аз не знам още какво.
— …как се държи ветрило? Как се танцува? Как се държиш, когато принц регентът е в помещението?
— Точно така!
— Е, това мога да ти го покажа — каза Джеймс.