— Ти си съкровище — казах и се обърнах да си вървя. — Ааа, Джеймс? Можеш ли да се дуелираш?
— Разбира се. Не искам сам да се хваля, но сред приятелите ми в клуба се водя за един от най-добрите фехтовачи. Самият Галиано казва, че съм истински талант.
— Супер. Ти си истински приятел.
— Искаш призрак да те научи на фехтовка? — Лесли бе следила разговора ни с интерес. Разбира се, можеше да чуе само моите реплики. — Изобщо възможно ли е призрак да държи шпага?
— Ще видим — казах. — Във всеки случай прекрасно е запознат с осемнайсети век. Нали все пак е от онова време.
Гордън Гелдърман ни настигна на стълбите.
— Гуендолин, отново си говореше с нишата. Видях те съвсем ясно.
— Да, това е любимата ми ниша, Гордън. Тя се сърди, когато не говоря с нея.
— Знаеш, че си чудновата, нали?
— Да, скъпи Гордън, знам. Но поне нямам мутиращ глас.
— Това ще отмине — отвърна той.
— Хубаво би било, ако и ти отминеш — каза Лесли.
— Сигурно двете искате да продължите да си говорите — каза Гордън. Винаги бе голяма лепка. — Разбирам. Само пет часа сте си шушукали днес. Ще се срещнем ли по-късно на кино?
— Не — отвърна Лесли.
— И без това не мога — рече Гордън, докато ни следваше като сянка през преддверието. — Трябва да пиша онзи загубен доклад за пръстените с печати. Споменах ли, че мразя господин Уитман?
— Да, но само сто пъти — каза Лесли.
Видях лимузината паркирала пред портата на училището още преди да излезем навън. Сърцето ми започна да бие малко по-бързо. Все още продължавах да се чувствам ужасно неудобно заради вчерашната вечер.
— Охо! Каква е тази тузарска кола? — Гордън подсвирна тихо. — Може би слуховете, че дъщерята на Мадона учи в нашето училище все пак са верни, разбира се инкогнито и с фалшиво име.
— Разбира се — каза Лесли и примижа на слънцето. — И затова я взимат с лимузина, за да не забележи никой, че е инкогнито.
Няколко ученици зяпаха лимузината. Дори Синтия и приятелката й Сара стояха на стълбите и се пулеха. Но не в лимузината, а вдясно от нея.
— А пък аз си мислех, че вечната зубрачка не се занимава с момчета — каза Сара. — И особено с такива великолепни екземпляри.
— Може би й е братовчед. Или брат — каза Синтия.
Сграбчих ръката на Лесли. Там, в училищния ни двор, действително стоеше Гидиън съвсем небрежно с тениска и дънки. И говореше с Шарлот.
Лесли веднага се досети.
— Мислех, че косата му е дълга — каза с укор в гласа.
— Такава е.
— Полудълга е. Има разлика. Много е яко.
— Тоя е обратен. Залагам петдесет лири, че е обратен — каза Гордън. Той подпря ръката си на рамото ми, за да може да вижда по-добре между двете ни със Синтия.
— О, боже, докосва я! — каза тя. — Той хваща ръката й!
Усмивката на Шарлот ясно можеше да се види чак оттук. Тя не се усмихваше често (ако се изключеше извиването на устните й в стил Мона Лиза), но когато го направеше, изглеждаше възхитително. Имаше дори трапчинка, която в такива моменти се забелязваше. Гидиън също нямаше как да не я забележи и със сигурност в момента я смяташе за всичко друго, но не и за обикновена.
— Той милва бузата й!
О, боже мой. Наистина! Пробождането, което усетих, не можеше да бъде игнорирано.
— А сега ще я целуне!
Всички затаихме дъх. Действително изглеждаше така, сякаш Гидиън ще целуне Шарлот.
— Но само по бузата — каза Синтия с облекчение. — Явно все пак й е братовчед. Гуени, моля те кажи, че й е братовчед.
— Не — казах. — Те не са роднини.
— И не е обратен — каза Лесли.
— Хващаме ли се на бас? Само погледни пръстена му с печат!
Шарлот още веднъж дари Гидиън със сияйна усмивка и с наперена крачка се отдалечи. Явно отвратителното й настроение бе изчезнало.
Гидиън се обърна към нас. Наясно бях каква гледка представлявахме: четири момичета и Гордън, стоящи на стълбите, зяпащи и хилещи се.
Познавам момичетата като теб.
Точно според очакванията му. Страхотно.
— Гуендолин! — извика Гидиън. — Ето те и теб най-сетне!
Всеобщо поемане на въздух от Синтия, Сара и Гордън. И за да съм честна, дори и от мен. Само Лесли запази самообладание и ме бутна леко напред.
— Побързай. Лимузината ти те очаква.
Докато слизах по стълбите, усещах погледите на другите, забити в гърба ми. Сигурно бяха зяпнали с широко отворени усти. Гордън със сигурност.
— Здравей — казах, когато стигнах до Гидиън. Нищо повече не можа да излезе от устата ми. На слънчевата светлина очите му бяха още по-искрящозелени от обикновено.