— И аз бих казала същото.
— А сега и прическата. — Мадам Росини нежно ме избута да седна на един стол и раздели косата ми на кичури. После закрепи всеки един на тила.
— Не е ли малко… ъъъ… бухнало покрай ушите?
— Така трябва да бъде — отвърна тя.
— Но не смятам, че ми отива. А вие?
— На теб просто всичко ти отива, моя малка лебедова шийке. А и това тук не е конкурс за красота. Става дума за…
— Автентичност. Да, знам.
— Това е добре — засмя се мадам Росини.
Този път доктор Уайт дойде да ме вземе, за да ме заведе до скривалището на хронографа в сутерена. Той бе в изключително лошо настроение, както винаги, но за сметка на това Робърт, малкото момче призрак, ми се усмихваше приятелски.
И аз му се усмихнах в отговор. Беше наистина много сладък с русите си къдрици и трапчинките.
— Здравей!
— Здравей, Гуендолин — отвърна Робърт.
— Няма причина за такъв прекомерен възторг от това, че отново се виждаме — каза доктор Уайт и размаха черната превръзка за очи.
— О, не, защо отново се налага?
— Нямаме основание да ти имаме доверие — каза докторът.
— О! Дайте това тук, грубиян такъв! — мадам Росини дръпна черната кърпа от ръката му. — Този път никой няма да развали прическата.
Много жалко. Тя лично завърза внимателно очите ми. И косъм от прическата не се размести.
— Пожелавам ти много късмет, малката — каза, докато доктор Уайт ме извеждаше в коридора.
Помахах слепешката за довиждане. Чувството да се препъвам в нищото отново бе неприятно. Въпреки това отсечката постепенно започваше да ми се струва позната. Но този път Робърт ме предупреждаваше:
— Още две стъпала и след това наляво през тайната врата. Внимание, има праг. Още десет крачки и започва голямото стълбище.
— Наистина страхотно обслужване, благодаря.
— Само без иронични забележки — каза доктор Уайт.
— Защо ти можеш да ме чуеш, а той не? — попита Робърт натъжено.
— За съжаление и аз не знам — казах и се натъжих. — Искаш ли да му кажеш нещо?
Робърт замълча.
— Гленда Монтроуз е права. Ти наистина си говориш сама.
Опипах с ръка протежението на стената.
— О, тази ниша ми е позната. Сега отново има стъпало, ето го, а след двайсет и четири крачки се завива надясно.
— Броила си стъпките!
— Само защото ми е скучно. Защо всъщност сте толкова подозрителен, доктор Уайт?
— Изобщо не съм. Напълно ти вярвам. Все още. Защото в момента до известна степен си кротка, в най-лошия случай повлияна от погрешните схващания на майка ти. Но никой не знае какво ще стане от теб. И затова не бих искал да знаеш мястото, където се съхранява хронографа.
— Това подземие не би могло да е чак толкова голямо.
— Дори не можеш да си представиш колко е голямо. Дори сме загубвали хора там долу.
— Наистина ли?
— Да. В В гласа му се прокрадваше насмешка и по това познах, че само се шегува. — Други дни наред са се лутали из коридорите, докато най-накрая са се добрали до някой изход.
— Бих искал да му кажа, че съжалявам — каза Робърт. Явно дълго бе мислил над това.
— О! — Бедното момче. Искаше ми се да спра и да го прегърна. — Но ти нямаш никаква вина.
— Сигурна ли си? — Явно доктор Уайт все още говореше за хората, които се бяха загубвали в подземния сутерен.
Робърт подсмръкна.
— Сутринта се бяхме скарали. Казах му, че го мразя и че ми се иска някой друг да ми бе баща.
— Но той със сигурност не го е взел на сериозно. Със сигурност не е.
— Напротив. А сега си мисли, че не го обичам, а аз не мога да му го кажа. — Гласчето, което сега ясно доловимо трепереше, направо ми късаше сърцето.
— Затова ли все още си тук?
— Не искам да го оставя сам. Макар че не може да ме види и чуе, може би усеща, че съм тук.
— О, миличкия ми — сега вече не можах да се сдържа и спрях. — Със сигурност знае, че го обичаш. Всеки баща знае, че понякога децата казват неща, които изобщо не мислят.
— Без съмнение — рече доктор Уайт, чийто глас изведнъж прозвуча пресипнало. — Когато човек е забранил на детето си два дни да не гледа телевизия, защото е оставило колелото си в дъжда, не трябва да се учудва, ако то му се развика и му каже неща, които изобщо не мисли.
Той ме побутна да продължа напред.
— Радвам се, че го казахте, доктор Уайт.
— Аз също — рече Робърт.
През остатъка от пътя двамата бяхме в отлично настроение. Една тежка врата се отвори и затвори след нас.
Първото, което видях, когато свалих превръзката от очите си, бе Гидиън с цилиндър на главата. Веднага избухнах в гръмък смях. Ха-ха! Този път той бе идиотът с шапка!