— Тук наоколо всичко изглежда като декор за някой мюзикъл — казах. — И аз искам такъв слънчобран.
— Улучихме хубав ден — каза Гидиън. — И хубава година.
Той бе оставил цилиндъра си в сутерена и тъй като на негово място щях да направя абсолютно същото, не го направих на въпрос.
— Защо просто не издебнем Маргрет в Темпъл, когато дойде, за да елапсира?
— Вече опитах два пъти. Не ми беше лесно да убедя пазителите в добрите си намерения, въпреки паролите и пръстена ми. Винаги е трудно да се предвидят действията на пазителите в миналото. При съмнение са обучени по-скоро да защитават познатия им и закрилян от тях пътуващ във времето, отколкото посетителя от бъдещето, който почти или изобщо не познават. Както и сториха през нощта и на сутринта. Ако я посетим в дома й може би ще имаме повече успех. И при всички случаи изненадата ще е по-голяма.
— Но не е ли възможно да бъде охранявана ден и нощ от някой, който само чака да се появим? Всъщност от много години тя вече ни очаква, нали така?
— В хрониките на пазителите не е отбелязано нищо за допълнителна охрана. Само задължителния пазител, който наблюдава къщата на съответния пътуващ във времето.
— Мъжът в черно — извиках аз. — Пред нас също стои един такъв.
— Явно не особено незабележимо — ухили се Гидиън.
— Не, дори изобщо. Малката ми сестра го смята за магьосник. — Като казах това, ми хрумна нещо. — Имаш ли братя или сестри?
— По-малък брат. Е, не е чак толкова малък. На седемнайсет е.
— Ами ти на колко си?
— На деветнайсет. Или почти на толкова.
— Щом като вече не ходиш на училище, с какво се занимаваш тогава? Освен пътуването в миналото, разбира се.
И свиренето на цигулка. И всичко друго каквото там правеше.
— Официално съм записан в Лондонския университет. Но мисля, че мога да забравя за този семестър.
— Каква специалност?
— Май си много любопитна?
— Просто беседвам с теб. — Това го бях научила от Джеймс. — И така, какво следваш?
— Медицина.
Звучеше малко смутено. Аз се въздържах да не извикам изумено „О!“ и отново погледнах към улицата. Медицина. Интересно. Интересно. Интересно.
— Днес в училище това твоят приятел ли беше?
— Какво? Кой? — погледнах го смаяно.
— Момчето зад теб, което бе поставило ръката си на рамото ти — гласът му прозвуча съвсем непринудено, почти незаинтересовано.
— Имаш предвид Гордън Гелдърман? Мили боже.
— Щом като не ти е приятел, защо има право да те докосва?
— Няма право. Ако трябва да съм честна, изобщо не съм забелязала, че го е направил.
И то само защото бях прекалено заета да гледам как Гидиън си разменяше нежности с Шарлот. При спомена за това се изчервих. Той я бе целунал. Или почти.
— Защо се изчерви? Заради Гордън Галахан?
— Гелдърман — поправих го.
— Както и да е. Приличаше на идиот.
Нямаше как да не се засмея.
— И звучи като такъв. Освен това се целува ужасно.
— Не исках да навлизам чак в такива подробности. — Гидиън се наведе напред и завърза наново връзките на обувките си. Когато се изправи, кръстоса ръце пред гърдите си и погледна към улицата. — Виж, това е „Белгрейв Роуд“! Вълнуваш ли се да видиш твоята прапрабаба?
— Да, дори много. — Веднага забравих за какво бяхме говорили. Моята прапрабаба, която бях на път да посетя, беше с няколко години по-млада от майка ми.
Явно съпругът й бе добра партия, защото къщата на Итън Плейс, пред която спря файтонът, бе много аристократична. Както и икономът, който ни отвори вратата. Той бе по-изискан и от господин Бърнард. Дори носеше бели ръкавици!
Той ни изгледа доста подозрително, когато Гидиън му подаде визитката си и обясни, че сме дошли изненадващо на гости за по чаша чай. И че без съмнение неговата скъпа приятелка, лейди Тилни, много ще се зарадва да чуе, че Гуендолин Шепърд е дошла да я посети.
— Мисля, че не му се стори достатъчно изискан — казах, когато икономът се отдалечи с визитката. — Така без шапка и бакенбарди.
— И без мустаци. Тези на лорд Тилни стигат от едното до другото му ухо. Виждаш ли? Ей там виси негов портрет.
— О, боже! — Прапрабаба ми имаше доста причудлив вкус по отношение на мъжете. Тези мустаци бяха от типа, които нощем трябваше да се навиват на ролки. — Ами ако отрече познанството си с теб? Възможно е да няма желание отново да се срещне с теб.