— Това е Франк — каза Пол. — И тъй като не е толкова едър и силен като Милхаус, има пистолет, виждаш ли?
— Да — изръмжа Гидиън и затвори вратата с трясък.
Той действително бе имал право. Бяхме попаднали в капан. Но как бе възможно? Едва ли всеки ден Маргрет Тилни сервираше масата за нас и поставяше мъж с пистолет в съседната стая.
— Откъде знаехте, че днес ще дойдем тук? — попитах Пол.
— Е, ако сега ти кажа, че изобщо не съм знаел, а просто се отбих случайно, сигурно няма да ми повярваш, нали? — Той си взе кифличка и се отпусна в един от столовете. — Как са твоите скъпи родители?
— Затваряй си устата! — изсъска Гидиън.
— Все пак не е забранено да попитам как са родителите й!
— Добре. Или поне майка ми. Баща ми почина.
Пол изглеждаше изненадан.
— Починал? Но Никълъс бе мъж като върлина, толкова здрав и силен!
— Разболя се от левкемия. Почина, когато бях на седем.
— О, боже мой. Ужасно съжалявам. — Пол ме погледна с тъга в очите. — Сигурно е било ужасно за теб да израснеш без баща.
— Престани да говориш с него — каза отново Гидиън. — Той се опитва просто да ни задържи, докато дойде подкрепление.
— Все още ли смяташ, че искам вашата кръв? — жълтите очи бяха придобили опасен блясък.
— Определено.
— И си мислиш, че аз, Милхаус, Франк и пистолетът няма да успеем сами да се справим с теб? — попита Пол подигравателно.
— Определено — отново отвърна Гидиън.
— О, сигурен съм, че скъпият ми брат и другите пазители са се погрижили да те превърнат в истинска бойна машина. Все пак е трябвало да избуташ каруцата от калта. Или по-точно казано — хронографа. Нас ни обучаваха на задължителното свирене на цигулка и просто заради традицията на малко фехтовка. Но се обзалагам, че ти знаеш и таекуондо и други подобни неща. Все пак трябва да можеш всичко това, щом ще пътуваш в миналото, за да взимаш от кръвта на хората.
— Досега тези хора са ми давали кръвта си доброволно.
— Но само защото не знаят до какво ще доведе това!
— Не! Защото не искат да разрушат нещо, за което пазителите от столетия насам работят, изследват и пазят!
— Дрън-дрън! С тези патетични приказки са ни проглушавали ушите цял живот. Но ние знаем каква е истината за намеренията на граф Сен Жермен.
— И каква е истината? — попитах аз.
По стълбите се чуха приближаващи се стъпки.
— Подкреплението вече идва — каза Пол без да се обърне.
— Истината е, че лъже, само щом си отвори устата — каза Гидиън.
Икономът отстъпи, за да пусне в стаята едно грациозно червенокосо момиче, само малко по-възрастно от това да може да бъде дъщеря на лейди Тилни.
— Не мога да повярвам — каза момичето. Гледаше ме сякаш никога не е виждала нещо по-странно от мен.
— Спокойно можеш да повярваш, Принцесо! — каза Пол. Гласът му звучеше нежно и малко загрижено.
Момичето стоеше на прага като заковано.
— Ти си Люси — казах. Родствената прилика нямаше как да остане незабелязана.
— Гуендолин — прошепна тя.
— Да, това е Гуендолин — рече Пол. — А този тип, който се е вкопчил в нея, сякаш тя е любимото му мече, е моят братовчед, племенник, или както там му се вика. За съжаление през цялото време иска да си ходи.
— Моля ви, недейте — каза Люси. — Трябва да говорим с вас.
— Някой друг път с удоволствие — отвърна Гидиън. — Може би когато не присъстват толкова много непознати.
— Важно е! — каза Люси.
Гидиън се изсмя.
— О да, не се съмнявам.
— Ти спокойно можеш да си вървиш, малкия — рече Пол. — Милхаус ще те придружи до вратата. Но Гуендолин ще остане още малко. Имам чувството, че с нея може да се говори по-добре. Тя все още не е преминала през цялото това промиване на съзнанието… О, по дяволите!
Ругатнята беше предизвикана от малкия черен пистолет, който сякаш от нищото се появи в ръката на Гидиън. Напълно хладнокръвно той го насочи към Люси.
— Сега двамата с Гуендолин ще напуснем съвсем спокойно къщата — каза той. — Люси ще ни придружи до вратата.
— Ти си истински мръсник — каза тихо Пол. Той се бе изправил и местеше с колебание погледа си между Милхаус, Люси и нас с Гидиън.
— Седни — нареди Гидиън. Гласът му бе леден, но аз чувствах препускащия му пулс. Той продължаваше да ме притиска към себе си със свободната си ръка. — И вие също се присъединете към него, Милхаус. Останаха още много сандвичи. Пол отново седна и погледна към страничната врата. — Само една дума към Франк и ще натисна спусъка — каза Гидиън.