— Така. Това ще свърши работа, надявам се.
Барет напразно се опитваше да запази самообладание, но споменът за горещия сладък вкус на езика и устните му непрекъснато се връщаше в съзнанието и.
— Подъл, развратен…
Рязко спря. Погледна надолу към разхлабения колан на бричовете си. Там, малко над пъпа й, беше увита верига от тежко ковано злато със странна змиевидна плочка в средата. Барет осъзна, че именно тя бе предизвикала преди секунди усещането й за нещо хладно и хлъзгаво.
Не намери думи, за да изрази яростта си.
— Отива ти, наистина. Възхитен съм от себе си, че толкова точно съм преценил размера — Пейгън гледаше ръчно изработената верига, без да скрива доволството си. — Много рядко греша.
Барет трескаво се опитваше да махне веригата, но напразно търсеше закопчалката й.
— Махни я! — изкрещя тя.
— Веригата ще остане, Angrezi. Тя е белег, че си моя собственост — собственост на Тигъра. Ако някога бъдеш отвлечена тук, в джунглата, тази верига ще бъде единственото нещо, което може да спаси живота ти. Местните хора знаят, че Тигъра добре пази собствеността си. Разбра ли ме?
Със същия успех Пейгън би развял червено знаме пред разярен бик.
— Собственост? Надменно, нахално копеле! Аз никога не съм била и няма да бъда собственост на мъж, чуваш ли!
Пейгън присви очи.
— Но сега си, Синамон. Моя собственост си от момента, в който те намерих на плажа си. И не се опитвай да ме убеждаваш, че това, което се случи преди малко между нас, не ти харесва така, както и на мен, защото аз знам по-добре. Само преди секунди ти ме желаеше жадно и пламенно, както само една жена може да желае.
Пейгън обаче знаеше, че това е лъжа. В реакцията й сега я нямаше онази пламенна невинност и чистота, които бе познал преди четири месеца в Лондон.
Целувката й все пак му бе показала нещо.
Тя наистина бе неговата соколица, жената, която бе сънувал всяка нощ след завръщането си от Лондон.
Но това, че тя не го знаеше, го влудяваше. Той тайно се бе надявал, че целувката ще я събуди, ще върне старите спомени.
„Престани да фантазираш като дете“, помисли си сериозно Пейгън и се обърна, опасявайки се да не изрече мислите си на глас.
Той смачка корсета и останалите й дрехи в безформена купчина, грабна ги под мишница и сурово я изгледа.
— Между другото, надявам се, че нямаш намерение да ходиш на сън поне докато сме в джунглата.
Барет внезапно се вцепени.
— Да ходя на сън? — повтори тихо, и в съзнанието й запъплиха малките пипала на някакъв спомен.
Страхът я заля с леденостудени вълни и тя потрепери. — Нямам представа за какво говорите, господин Пейгън — успя да се овладее тя.
— Нима? — очите му я гледаха с подигравка. — Остава ми само да се надявам, че тук, в джунглата, аз ще те открия пръв, а не леопардът.
Малко по-късно те промениха посоката. Нихал и Мита не казаха и дума за това, но Барет забеляза по слънцето, че вече не вървят на север, а в северозападна посока.
Не след дълго пресъхналото корито на реката съвсем се стесни и изчезна. Сега те трябваше да си пробиват път през бодливи, оплетени храсти и изсъхнали гъсталаци.
Чак сега Барет разбра защо Пейгън бе толкова разтревожен от сушата преди началото на мусоните. Само една искра — и пожарът би погълнал този свят за секунди.
„Каква ужасна смърт“, помисли си тя, борейки се със страха си.
Барет се намръщи, загледана в бронзовите рамене на Пейгън. Никаква опасност, идваща от джунглата, не можеше да се сравни със заплахата от мрачния хищник, който мълчаливо крачеше пред нея.
26.
Слънцето почти докосваше върховете на дърветата, когато Пейгън най-после реши, че е време да спрат.
Барет бе потна, умираше от жега, копнееше да се изкъпе.
Тя безпогрешно усети соления привкус на въздуха. Пейгън даваше отсечени заповеди на носачите, но тя го прекъсна:
— Мога ли да говоря с теб?
Той се обърна. Веждите му се повдигнаха въпросително.
— Бих искала да се изкъпя. Мита ми каза, че сме близо до брега — излъга тя, сигурна, че без тази лъжа той едва ли щеше да признае, че е права. — Ще бъдеш ли любезен да изпълниш молбата ми?
Веждите му се повдигнаха още по-високо.
— Само това ли? Кралска заповед?
— Горещо ми е. Изморена съм. Потна съм, господин Пейгън. Това ще бъде само един малък кавалерски жест от твоя страна.
Пейгън се замисли.
— Може би си права. Аз също бих се изкъпал с удоволствие — лицето му изведнъж стана сурово. — След последните събития на плажа, сигурно си убедена, че не можеш да се справиш сама.
Барет бе очаквала точно такъв отговор, макар според нея Мита или някой от въоръжените носачи също щяха да бъдат надеждна охрана. Сега обаче й беше ужасно горещо, за да спори.