Тя се обърна и тръгна по брега с желанието да се наслади единствено на нежната и прохладна ласка на вятъра и водата.
А далеч от нея Пейгън браздеше с устременото си тяло сребриста ивица, насочена право срещу хоризонта.
Барет откри в края на заливчето няколко издадени във водата скали. Англичанката внимателно подпря гърба си на студения камък и остави краката си свободно да се люлеят в малкото басейнче, образувало се сред скалите.
Усещането, че въздухът е станал по-прохладен, първо й напомни, че слънцето се е скрило. Барет беше задрямала. Когато отвори очи, небето беше станало с цвят на индиго. Само една, едва доловима ивица дневна светлина аленееше над хоризонта.
Жената погледна стреснато към океана, но не видя Пейгън.
„Добре поне, че двамата носачи са на мястото си“ помисли си тя. Белите им саронги едва се различаваха в края на плажа.
Барет се наведе и наплиска раменете и гърдите си, като внимаваше да не намокри гърба си със солената вода. Тя току-що се бе изправила и се канеше да тръгва, когато внезапно около нея се надигна глух тътен.
— Имаш голям късмет, Angrezi — гласът на Пейгън прозвуча съвсем до ухото й. — Тази вечер рибите пеят в твоя чест.
Барет прехапа устни, опитвайки се да прикрие уплахата си от внезапното му появяване.
— За какво… За какво говориш?
— Местните жители ги наричат „пеещи риби“, въпреки че никой не знае откъде точно идва този звук. Може би от кораловите рифове или пък от някои черупкови морски обитатели на дъното… Най-силен е при пълнолуние, с идването на прилива.
Странният шум ставаше все по-мощен, обгръщаше ги подобно звуците на древен химн за възхвала на боговете, като безсловесната песен на морските сирени. Звукът беше неземен, роден сякаш извън времето и пространството.
— Ела! — обърна се към нея внезапно Пейгън, като я хвана за китката и я изправи на крака.
— К-къде ме водиш?
— Прави каквото ти казвам!
— Чудесно… Но ако се удавя, ще те_ убия_!
Пейгън се засмя.
— Ако наистина се удавиш, Синамон, ще ти позволя да ме убиеш.
Те стигнаха уединена плитчина в най-отдалечения край на залива.
Барет с недоумение наблюдаваше как Пейгън търси нещо по дъното. Не минаха и няколко секунди и той се изправи, победоносно размахвайки някакъв клон.
— Приближи се!
Тя се подчини с явна неохота, като се чудеше какви са намеренията му.
Бученето се засилваше с всяка измината секунда, издигаше мощ като тайнствена, разлюляна от вятъра стена.
Пейгън нагази в черните непроницаеми води, без да каже и дума, заби клона в дъното и доближи ухото си до него. После я извика.
„Що за лудост го е обзела?“, чудеше се тя, докато се приближаваше предпазливо.
Пейгън я повдигна над вълните, за да не се намокри гърбът й и главата й почти се изравни с височината на клона.
Дългите му пръсти здраво я държаха за кръста.
— Пейгън. Какво пра…
— Тихо, Синамон. Само чуй как се променя…
Барет неохотно приближи ухото си до клона, така както бе видяла Пейгън да прави преди малко. И тогава разбра.
Дървесината усилваше тътена стотици пъти. В този момент звукът диво резонираше в тялото й, нахлуваше в нея като мощна спирала, възнасяше се към небето като песента на магически, неземен хор.
— Та това е… това е прекрасно! — жената се обърна към Пейгън като омагьосана, невярващият й поглед се спря върху скритото му в сянка лице.
С прииждането на следващата вълна ръцете му неусетно я обгърнаха.
Пленяващата красота на звука нарастваше с всеки изминат миг, обгръщаше ги с могъщото си великолепие… Прегърнати, мъжът и жената бяха пленници на пронизващата кристалност на звука, и съвършенството на момента, който преживяваха, сякаш ги сля.
Лицето на Пейгън се приближи до тялото й като тъмна сянка в мекия полумрак на нощта.
Дъхът й спря. Барет го погледна, без да отделя ръцете си от клона, замаяна, неподвижна. Упойващата мелодия на неземния хор изцяло я бе подчинила и сякаш парализирала сетивата й.
Да. Сега тя можеше всеки момент да се обърне и да си тръгне. Едва по-късно осъзна, че би трябвало да го направи. Но точно в този миг — на пълно единение със звука — Барет не бе способна да се съпротивлява, да направи онова, което знаеше, че е редно.
Смътно осъзна, че от този миг нататък животът й става друг. Тя самата бе станала различна, друга жена. И всичко това бе родено от красотата… Красота, споделена с този странен и неразгадаем мъж.
Тя никога повече нямаше да бъде същата, независимо дали паметта й щеше да се върне, или не.
В този миг, изправена пред дивното, непорочно тайнство на природата, тя не можеше за нищо на света да застави тялото си да се отдръпне, да лиши своята природа от странното великолепие на нощта. Още повече, че мъжът до нея бе част от тази нощ.