— Не казвай нищо. Нито дума.
— Аз… аз не плача — отвърна предизвикателно тя. — Аз никога не плача.
Пръстите му болезнено нежно погалиха очите й.
— Никога не съм твърдял подобно нещо, Angrezi.
Пейгън се подвоуми, сякаш искаше да каже още нещо. Пръстите му нервно галеха бузата й. Но само се наведе, взе пушката си и я прехвърли през рамо.
— Облечи се! Нихал е забелязал група ловци.
27.
Часове по-късно Барет се въртеше върху постелята си и не можеше да заспи. Ловците се оказаха група недоволни туземци от племето Ведда, тръгнали за дивеч в огромната и оголена преди мусоните джунгла.
Пейгън взе от тях малко сол и един току-що убит глиган, а в замяна им даде билки и силна оризова ракия. Те пиха заедно до полунощ, после нарамиха торбите и лъковете си и отново потънаха в джунглата.
Барет бе измъчвана в безсънието си от всеки фалшив тон на песните им, от всеки пристъп на кресливия им смях. С всеки изминат час тя все по-трескаво се опитваше да догони съня.
А той й се изплъзваше.
Може би това се дължеше на очакването, че Пейгън всеки миг ще повдигне леката мрежа пред входа на палатката и ще влезе. Тя вече се бе съгласила с настояването му да спят в една палатка, въпреки че подобна заповед не й бе приятна. Все пак знаеше, че ако започне да се разхожда насън из джунглата, едва ли някога щеше да се върне. Затова, когато Пейгън нареди леглото й да бъде внесено в неговата палатка, тя преглътна протеста си и се задоволи само да го изгледа с остър, предизвикателен поглед.
Сега лежеше в задушната тъмнина и не можеше да мисли за друго, освен за силните ръце и топлите устни на Пейгън, за способността му да отгатва желанията й преди още тя да е помислила за тях.
А може би той владееше някаква черна магия, с която я омагьосваше да иска, независимо от волята и духа й, само това, което той бе й отредил.
Барет нервно се обърна настрана, загаси масления фенер и се закле никога повече да не пропилява времето си в размишления за този непоносим англичанин.
Застанал в другия край на лагера, Пейгън видя как светлината в палатката бавно се стопи. Той въздъхна от облекчение. Толкова дълго се бе въздържал да я приближи.
С настъпването на нощта изкушението отново го завладя.
Непрекъснато си представяше как ще се почувства тя ако влезеше при нея, колко малко бе необходимо да се слеят телата им така диво и страстно, както в лагуната. Пейгън промърмори мрачно някакво проклятие и се изправи. Силната оризова ракия, която бе пил с веддите, изгаряше изтощеното му тяло.
Този ден бе извървял повече от двадесет мили. Движеше се непрекъснато, отиваше далеч пред другите и отново се връщаше, за да се увери, че не са попаднали на засада. Чак след като беше напълно убеден, че вървят в правилна посока, той пропускаше всички да минат, оставаше последен и ги държеше под око. И така докато спрат за нощувка.
И въпреки всички предпазни мерки, веддите бяха дошли почти незабелязани.
„Лошо!“, призна си той. Наистина островните жители бяха известни със способността си да се сливат с джунглата. Единственото успокоение бе, че те все пак не са хора на Ръксли.
„Още един знак, че не съм във форма,“ помисли си мрачно той.
После тръгна из джунглата. Вървеше без посока. Палмовите листа и клони го биеха в лицето, но англичанинът не им обръщаше никакво внимание. Той проклинаше единствено лудостта си, че я бе завел сред сребристите, трептящи води на лагуната. Мъжът в него обаче бе достатъчно опитен, за да разбере, че желанието им е било взаимно. Пейгън сякаш отново почувства дивното й неудържимо треперене… Бездиханният зов на страстта й… Господи, нима бе срещал някога по-красива жена?
Лицето му изведнъж стана сериозно. Един истински мъж трябва да държи на думата си. А Пейгън едва бе нарушил своята. Изкушен от невинната й страст.
Клетвата му не бе нито пред семейство, нито пред приятел. Беше се заклел пред себе си. Клетва, дадена отдавна. И най-важната от всички. Тогава, когато край него бушуваха пожарищата на Канпур… В деня, в който нарушеше клетвата си, Пейгън трябваше да умре.
Той не спираше да си проправя път през джунглата. Насочи се към водата, ръководен от соления привкус на въздуха. После се гмурна и яростно загреба към далечния хоризонт. Може би там щеше да намери забрава. Поне за няколко часа.
Пейгън съблече ризата си и отпусна измореното си тяло в задушната и тъмна палатка.
Той дълго лежа със скръстени зад главата си ръце, заслушан в звуците на нощта, разпознавайки стотиците живинки в джунглата.
Лекото изпращяване на изгаряща в пламъка на фенера нощна пеперуда.