Дивият писък на сокола, забелязал плячка… Свистенето на летящата катерица, прескачаща от клон на клон. Далечното пропукване на храсти под стъпките на голямо и тромаво животно, най-вероятно индийска мечка.
Пейгън грижливо отбелязваше всеки звук с надеждата, че това ще разсее вниманието му от нежното тяло само на сантиметри от него.
Но усилията му бяха напразни.
Изведнъж в задушната тъмнина се разнесе лек стон, последван от шумолене на коприна.
Пейгън усети, че Барет се изправя. Той обаче не помръдна. Изчакваше я да тръгне. Чудеше се дали тези сомнамбулни състояния не са преструвка.
Ръцете й леко се повдигнаха. Тя сякаш отърси нещо от лицето си.
После мълчаливо се изправи.
Очите й бяха широко отворени, вперени в една точка. Барет внимателно се взираше в тъмнината, главата й бе леко наклонена настрани.
Пейгън чакаше. Пулсът кънтеше в ушите му.
Барет тръгна право към него. Първата му реакция бе да извади моментално ножа от ботуша си. Но не го направи. Настъпил бе моментът да получи отговор на въпросите си, а това беше хиляди пъти по-важно от самозащитата.
Дори когато тя стигна до леглото му, той не трепна.
Ръцете й се протегнаха към него. Пейгън бе готов всеки миг да зърне блясъка на острие.
Но това не се случи. В напрегнатата тишина единствени между двамата бяха сенките и сляпото им желание.
Едната й ръка погали гърдите му. Пейгън едва сдържа първичния си порив да я събори на земята.
Пръстите й вече се спуснаха по-надолу, към бедрата му. Челото на англичанина се ороси с пот.
Барет внимателно проследяваше всяка част от тялото му с връхчетата на пръстите си, галеше всеки болезнено напрегнат мускул. Ръцете й разрошиха космите по гърдите му.
И ето, те докоснаха зърната. Пейгън едва не подскочи.
После пръстите й сякаш леко се подвоумиха, отдръпнаха се, но после отново го погалиха с бавни, гладещи движения.
— Стига, Angrezi — гласът му прозвуча глухо и дрезгаво. А той самият изрече думи, които трябваше да каже, а не които искаше.
Тя не реагира. Мъчителните галещи кръгове става все по-жестоки, те се разширяваха и стигнаха стегнатия му като камък стомах…
Стигнаха до ръба на бричовете му…
Пейгън изруга. Беше страхотно възбуден и пулсираше. Копнееше да го докосне.
— Достатъчно, малката! — изрева той, скочи и от дръпна ръцете й.
Очите й оставаха широко отворени, неподвижно вторачени в мрака.
Сега Барет беше далеч, на хиляди мили от него.
„Къде? — чудеше се Пейгън — В дома си в Лондон ли? Или в някой старинен замък в Кент? В друг живот и в друго време? Може би там се чувстваше обичана и защитена?…“
Той отново и отново си задаваше въпросите, които го тормозеха непрекъснато. „Каква спомени, погребани дълбоко в паметта й, я карат да става и да ходи насън, да търси топлина и сигурност?!“
Преди да успее да помръдне, тя безмълвно се обърна и плавно се плъзна към средата на палатката.
Там Барет се свлече на колене, после свита на кълбо се строполи на земята. Да, тя спеше дълбоко.
Пейгън остана неподвижен, вторачен безмълвно в нея. Само в очите му гореше неутолим копнеж.
Червеноопашат папагал, скрит в клоните на една палма, изкрещя пронизително. Барет подскочи. Очите й ужасени се втренчиха в просветляващото навън небе. Тя все още не можеше да се отърси от съня и да осъзнае действителността.
Погледът й бързо се премести върху леглото на Пейгън. То бе празно. Барет тихо изстена и притисна треперещите си ръце до лицето.
Отново кошмарите, отново старата болка…
Тези накъсани, натрапчиви отломъци от спомени. И риданията, които едва успяваше да сдържи…
Барет се опита да си поеме дъх и да стане от леглото. От всички страни я заливаха пискливи, непознати звуци — пронизително жужене на насекоми, пърхане на невидими криле, дрезгав грак на бухал…
В един миг тя се почувства изгубена, откъсната от света, далече от всички, които биха могли да й помогнат. Но не и от него.
И въпреки празното легло, стори й се, че усеща топлината на огромното му силно тяло, на голите му мускулести рамене близо до себе си.
Сега вече можеше да си признае, че го желае. Копнее за докосването му, за устните му, за плътния, див стон на насладата. За нежната ласка на възбуденото му тяло.
Господи, сега тя го желаеше повече от всичко на света!
28.
Когато тръгнаха, първите аленочервени слънчеви лъчи вече пълзяха над върховете на дърветата. Пейгън вървеше най-отпред. Дългите му крака крачеха бързо, без никакво усилие по изсъхналата трева. Следваха го двама носачи, натоварили на гърбовете си провизиите от ориз. След тях вървеше Мита. Лицето й бе спокойно и красиво. Само леки бръчици засенчваха челото й.