С всеки изминат час горещината ставаше все по-непоносима. Потта се стичаше на тънки струйки от челото на Барет, събираше се в извивката на шията й, в гънката между гърдите й. Единствено гордостта й я държеше. Погледът й не се отделяше от широкия гръб на Пейгън.
Да, щом като той имаше сили да върви, трябваше да върви и тя!
Барет се опитваше да се съсредоточи върху крачките си. Тя отместваше с огромни усилия крак след крак. Всяко мускулче на тялото й молеше за почивка.
В един миг й се стори, че не чува нищо друго освен напрегнатия ритъм на сърцето си и че гората се затваря пред нея като непрогледна зелена стена.
Барет се олюля. Само след секунда здравите ръце на Пейгън я задържаха за лакътя. Това й помогна до някъде да дойде на себе си. Тя не желаеше дори да я погледне.
— Чувствам се чудесно, благодаря — каза отсече но тя. — Вече можеш да ме пуснеш.
Пейгън наистина я пусна. В същия миг земята сякаш се отвори под краката й и тя една не падна. Успя да се задържи секунди преди да потърси опора в бронзовото му рамо.
И веднага тръгна напред. Всяка нейна крачка бе резултат единствено от женското й непокорство.
— Твърдоглава жена си ти, Синамон. Някой ден твоят инат ще ти навлече доста неприятности, помни ми думата.
— Ще се справя с тях.
— Може и да не успееш, Angrezi! Неприятностите вече са станали твоя втора природа.
Барет само стисна зъби и продължи да се олюлява и да крачи напред, твърдо решена да не се предава.
— Добре тогава, по дяволите! — измърмори Пейгън. — Спираме за почивка.
Той извика нещо на Нихал, а помощникът му предаде заповедта на останалите носачи. Тамилите моментално започнаха да разопаковат торбите си. Настъпи суматоха.
Когато Барет се обърна, Пейгън вече го нямаше.
Тази вечер Барет отново пожела да се изкъпе. Пейгън реши да не я придружава. Но изпрати с нея Мита и Нихал. Индиецът носеше пушка.
Пейгън стоеше отстрани и ги наблюдаваше при тръгването, обзет от странно безпокойство.
Внезапно го стресна някакъв звук. Мъжът безпогрешно разпозна стъпките на мечка. Индийските мечки в повечето случаи бяха мудни и незлобливи, но веднъж раздразнени, бяха по-страшни от разярен слон.
Пейгън бързо нарами пушката си и тръгна след Барет и индийците.
Не минаха и няколко минути и той наистина забеляза мечката. Тя се бе спряла и душеше някакъв бамбуков пън, после спокойно се обърна и отново изчезна в джунглата.
Пейгън въздъхна с облекчение и тръгна обратно.
В същия миг дъхът му спря.
За Бога, та той не бе имал намерение да я наблюдава!
Барет бе изплувала пред очите му, сякаш Венера се раждаше сред море от зеленина. Да, тя наистина бе горда и стройна като богиня — стегнатите й гърди и бедра попиваха всички отблясъци на слънцето.
Тя се събличаше. Ръцете й сякаш галеха тялото й с гъвкави сластни движения — сякаш изпълняваха някакъв древен обреден танц за възбуда на мъжете.
Пейгън почувства по челото си капчици пот. Той нямаше сили да откъсне погледа си от жената.
Струваше му се, че усеща присъствието й с всичките си сетива, вдишваше мириса на, плътта й, лекотата на тялото й, скрито зад зелената завеса на гората. Косата й падаше на тежки къдрици, а фигурата й бе като изваяна от слонова кост, създадена само да бъде докосвана от мъж. Докосвана от него.
В един миг Барет развърза панделката в косата си и водопадът от огненозлатиста светлина заля меките извивки на раменете й. Дъхът на Пейгън спря.
Той наблюдаваше като омагьосан жената, която беше само на няколко метра от него. Как разкопчава колана си и бричовете й се свличат до земята. Сега тя бе облечена само с бялата риза. После тръгна към водата.
Барет не се потопи веднага, а само леко погали вълните с ръка, загледана в кристалната им прозрачност. Лицето й бе вглъбено, мислите й отлитаха надалеч. Сега тя приличаше на малка, изящна русалка, коя то току-що е излязла от морските бездни.
После тя бавно разкопча ризата си и я отметна от раменете. Последваха я презрамките на корсажа.
Пейгън наблюдаваше безмълвен, бездиханен, неподвижен.
Коприната на бельото й като че ли умишлено искаше да го подлуди от възбуда, защото сладостно прилепваше около всяка извивка на тялото й.
Сърцето едва-едва биеше. Пот струеше от челото му.
„Махни се!“, нареждаше му отчаян вътрешен глас.
„Не спирай!“, обаждаше се друг, по-дълбок, по-първичен.