Барет не спря.
Тънките презрамки на корсажа бавно се плъзнаха от раменете й. Голата й гръд се откри пред обезумелите от страст очи на мъжа зад храстите с цялото си великолепие. Сякаш току-що бяха цъфнали свежите, уханни цветчета на жасмина.
Пейгън с ужас усети, че целият трепери. Потта замрежи очите му, докато тя влезе във водата.
В този миг над джунглата легна пълна тишина. Сякаш цялата природа бе затаила дъх и я наблюдаваше.
Пейгън не можеше да помръдне. В един момент ръката му бавно се повдигна, но почти веднага отново се отпусна.
Какво можеше да направи той? Може би й причиняваше само болка, а въпреки всичките си гневни заплахи, това бе последното, което искаше да й причини.
Пейгън би я повикал, но гласът бе заседнал в гърлото.
Той би прекрачил зелената бариера и би я сграбчил във водата, мокра и хлъзгава, но краката му бяха като вкопани в земята от силата на хилядите мрачни спомени, от тежестта на тъмното му минало.
Той би предпочел да прави всичко друго, но не и това, което правеше сега — да стои безмълвен и да я наблюдава, когато единственото му желание бе да я докосне поне още веднъж, поне още веднъж да изпита сладостната магия на страстта й.
Пейгън обаче знаеше, че не може дори да се надява.
Лагерът постепенно се приготвяше за нощта. Носачите бяха наклякали в кръг в единия край на лагера и си разказваха всякакви истории. В другия край Нихал и Пейгън се бяха надвесили над някаква карта. Лицата им бяха напрегнати.
— Четири дни ще ни стигнат ли? — попита Пейгън помощника си.
— Четири, ако всичко върви добре, Mahattaya. Може и пет — изпитателно го изгледа Нихал. — Господарят убеден ли е, че веддите наистина са ловци, тръгнали да търсят дивеч?
— Да, така мисля, Нихал. Надявам се да е така. За съжаление ще се наложи по-късно да разберем къде е истината.
Слугата му се намръщи.
— Утре ще вървим през дефилето. Тигъра знае, че това е много подходящо място за засада. Ако тръгнем на изток, ще го заобиколим, но ще загубим три дни. Mahattaya, какво да правим?
Пейгън се намръщи.
— Нищо няма да променяме, Нихал. Тази вечер ще проуча маршрута и утре ще раздадем още пушки на носачите. Не можем да си позволим да губим цели три дни.
Старият слуга бавно кимна.
— Както Тигъра пожелае.
След тези думи Нихал тръгна, а Пейгън продължи да разглежда картата и да обмисля евентуалните опасности, на които щяха да бъдат изложени.
Стотици извивки на пътя. Стотици дерета. И вън всяко едно от тях можеше да се скрие цяла армия въоръжени главорези. „Защо главорези? — поправи се мислено Пейгън. — Хладнокръвни убийци. Добре поне, че наемниците на Ръксли отдавна са забравили какво е това джунгла.“
Тигъра сви картата и хвърли бърз поглед към палатката. През платното прозираше тънкия силует на жена, която нервно крачеше напред-назад между брезентовите стени.
Барет решеше косата си.
Докато следеше как ръката й с плавни, ритмични движения се вдига и спуска по гъстата, пищна коса Пейгън отново почувства до болка познатата слабост в коленете си. Стори му се, че едва ли не вижда как златистите й кичури се пилеят във въздуха и поемат в себе си всичката светлина от масления фенер.
Раменете й сякаш бяха изваяни от кристал — крехки и деликатни. Гърдите й бяха стегнати и сочни, а зърната им ясно личаха на очертанията от фигурата й.
Разумът му яростно се бореше с подсъзнателната подбуда да се втурне вътре, да я повали под себе си, да я изпълни цялата, да опита вкуса й, да я вземе. До мига на пълно, пределно изчерпване…
Това бе най-трудната битка, която Пейгън бе водил през живота си, но той я спечели. Само след секунди грабна пушката и решително навлезе в джунглата.
Там поне враговете му нямаха лице и съвсем не бяха така съблазнителни.
Барет среса косата си, остави настрана четката и се сгуши в леглото, опитвайки се да не забелязва колко е празна палатката.
Руменина обля млечнобелите й бузи при спомена за лагуната — за всичко, което й бе показал, което я бе научил да почувства.
„Съвземи се, глупачке! Него го няма. Сигурно в момента се налива с онази отвратителна палмова помия и се готви да посети палатката на Мита.“
Споменът за Мита отново прониза сърцето й с коварната стрела на ревността. Барет гневно се опита да се отърси от нея. Това, къде Пейгън прекарва нощите си, не беше нейна работа. Тя трябваше да е доволна, че не е при нея.
И все пак, тази мисъл съвсем не я успокои.
Над джунглата падна нощ.
Барет вече спеше, но в подсъзнанието й започваха да се прокрадват първите откъслечни спомени, започваха да я мамят миризми и звуци, които се бяха спотайвали досега. Образите идваха отдалече, но постепенно добиваха яснота, звуците ставаха все по-силни и отчетливи, миризмите я задушаваха.