Барет едва си поемаше въздух. Тя вдигна ръце, сякаш за да се предпази от тези вълни, които я заливаха една след друга.
Но напразно. Образите идваха все по-близо, по-близо…
В този миг тя разбра, че й предстоеше най-страшното. А то щеше да дойде с връщането на паметта й…
Барет скочи от леглото. Пръстите й бяха нервно изпънати, пулсът й препускащ. Сега тя се бореше с ужасите на мрака, със злокобната, разяждаща болка, скрита дълбоко в съзнанието й.
— Ннеее! Н-не мога повече… Стига!!!
Джунглата сякаш се разцепи на две от див женски стон. Не срещна никакво препятствие в тихата тропическа нощ и ехото бързо го отнесе до водопада.
Там беше Пейгън. Слухът му светкавично различи гласа й, въпреки силния тътен на водата. Стенанието прободе като нож сърцето му.
След секунда Пейгън вече бягаше като обезумял през джунглата. Бамбуковите клони шибаха лицето му, тръни раздираха ръцете му, но той не спираше.
С побеляло от ярост лице той отметна брезентовото покривало на входа и се хвърли в знойната тъмнина на палатката. Оръжието му бе готово за стрелба.
— Синамон?!
Никакъв отговор. Никакво движение.
После изведнъж дочу тих плач. Във въздуха се усещаше едва доловим мирис на някаква тропическа трева.
А в него самия — силния и омайващ аромат на жена. Мъжествеността му моментално се събуди, тялото му се стегна. По дяволите, дори само миризмата й…
— Кажи, по дяволите! Какво има?!
Когато очите му свикнаха с тъмнината, той различи смътния й силует. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш се предпазваше от нещо невидимо за него.
В един миг Барет скочи и размаха стиснатите си юмруци.
— Никога, никога няма да се добереш до тях, чуваш ли? Те са мои тайни!
Пейгън с два скока се оказа до леглото й, захвърли пушката си и стисна крехките й китки в ръцете си.
— Успокой се, Барет! Това е само сън. Няма никой. Само ние двамата.
Той леко въздъхна от облекчение. Отново тези кошмари. Само кошмари.
Жената в ръцете му обаче не знаеше това. Сега тя беше далеч от него, далеч от всякакво спокойствие.
— Н-нее! Този път са толкова близо. Трябва да стигнем Кингс Армс. Господи, не му позволявай да ме открие! — очите й бяха разширени от ужас. Тя яростно се мъчеше да се освободи от силните ръце на Пейгън.
Той застина, защото разбра, че Барет сега преживява отново някаква случка от миналото.
— Тихо, Синамон!
Едната й ръка се отскубна и раздра бузата му, по който имаше и други следи от ноктите й.
— За Бога, стига толкова! — изрева той.
Барет дишаше трескаво, гърдите й яростно се блъскаха в гърдите му и го възбуждаха. Очите му горяха. Устните му бяха посинели от стискане.
Добре тогава! Щом като нищо друго не достигаше до съзнанието й, може би това щеше да успее…
Пейгън я повали под себе си, сякаш беше кукла. Силната му прегръдка не й позволяваше да помръдне, бедрата му здраво я притискаха към леглото. В мига, в който Барет почувства тяхната топлина и тежестта на мъжа върху себе си, очите й се разшириха още повече.
Дрезгави, непонятни за нея думи я заливаха на талази. Странни, тайнствени думи…
Сред тях обаче чуваше ясен и реален глас.
— Искам те, Angrezi! — шепнеше Пейгън. Устните му бяха само на сантиметри от нейните. — И един ден ще те имам, кълна ти се! Ще бъдеш моя! Моя, а не пленница на кошмарите си!
— Н-никога — мълвеше тя, трепереше и се гърчеше. Пред очите й се появи злобно ухилен череп, който леко се поклащаше.
— Първо ще взема топлината ти. После ще взема сърцето ти. А най-накрая, най-накрая ще взема душата ти!
Това бе дяволът. Това бе смъртта.
Барет знаеше, че те наистина ще изпълнят заканите си!
Черепът се доближи още повече. Кръвта й се смръзна. Устните й трепереха. Тя неистово се мяташе.
— П-пейгън! — изкрещя тя. — Господи, Пейгън, помогни ми!
Мъжът над нея се скова. Лицето на Барет беше разкривено от ужас, пулсът й бясно биеше. Пейгън се опита да си представи дяволския образ, който я тормозеше и в един миг го обзе бясна ярост.
Нима образът бе толкова ужасен, че Барет не искаше да го съживи от миналото?
— П-пейгън! Къде си, за Бога? — в гърлото и заседна горещо ридание.
При този зов той съвсем загуби самообладание. Господи, тя го искаше, тя имаше нужда от него! И най-важното — тя му вярваше!
Прозрението дойде до съзнанието на Пейгън като порив на свеж океански вятър след дълги дни изнурителна тропическа жега!