Той беше звяр, беше безжалостен. Неумолим тиранин.
Въпреки че не искаше да си го признае, Барет знаеше, че Пейгън би могъл да я има във всеки момент, стига да пожелае. А тя, тя бе готова да му се отдаде. Бе готова да го направи преди минута. Завладяваше я силата му, тайнственото, магическо умение на пръстите му. Той прекрасно го знаеше.
И въпреки всичко не го бе направил.
В този миг Барет осъзна, че Деверил Пейгън е човек на честта, макар да го показваше по свой, странен начин. Тази мисъл сякаш я зашемети. Странна слабост обзе тялото й, дишаше забързано, на малки глътки. В слабините й отново пропълзя познатата топлина.
— Пейгън?
— Спи! — заповяда й мъжът от другия край на палатката.
— Беше… беше ми студено. Т-толкова студено. Насън ми се яви един череп — твоят череп. Вътре грееше някакъв камък — ярък и ослепително червен. Пламъците му обаче бяха студени, непоносимо студени. Красотата му идваше сякаш от дявола — Барет рязко си пое дъх. — Нима… нима съм се побъркала?
Пейгън се намръщи. Какво знаеше тя за рубина? Какви сведения имаше закътани в потайните дълбини на съзнанието й. Може би имаше нещо, което можеше да му послужи като коз в играта срещу Ръксли. Англичанинът нервно отхвърли тази мисъл.
— Забрави за това, нали е било само сън — промърмори той.
Предчувствието за опасност, което го завладя при думите й, охлади малко кипналата му страст. Пейгън се обърна настрана и се опита да не мисли на пулсиращата твърдина между бедрата си. Да не мисли за тялото, което само преди минути бе под неговото.
Да забрави колко силно я желаеше. Дори и сега.
В безуспешните си опити да намери някакво, макар и измамно облекчение, Пейгън дълго се въртя в леглото и с нетърпение чакаше утрото.
— Това… Това беше рубинът, нали? „Окото на Шива“?
Чертите на лицето му се изостриха.
— Стига си фантазирала, по дяволите! Било е само сън, казах ти — Пейгън сякаш сам се мъчеше да повярва на думите си.
Настъпи тишина. Дълго време само звуците на джунглата изпълваха безсънната им нощ.
В един миг Пейгън отново долови шум откъм леглото на Барет.
— П-пейгън?
— Заспивай, за Бога!
Малката й брадичка се вирна предизвикателно.
— Аз… Аз си спомних. Искам да кажа, че си спомних, че наистина извиках името ти.
Тигъра въздъхна. Трябваше да си признае, че много му се бе искало поне този път да не е така дяволски откровена. Спомените й още повече го възбуждаха. Пейгън промърмори нещо, което се опита да звучи съвсем безучастно, и се сви в леглото си с надеждата, че поне така ще облекчи болката в слабините си.
Сам знаеше, че няма смисъл.
Да, до сутринта имаше още много време.
— Има… има още едно нещо…
Пейгън преглътна една цветиста ругатня.
— Сега пък какво има, малката?!
— Искам… искам просто да знаеш, че наистина… наистина имам нужда от теб. И за това се оказа прав.
Барет тихо избърса една сълза. Трябваше да му го признае. Някакво чувство, дълбоко в нея, й подсказваше, че честността е била една от най-сигурните опори в живота й.
— Дори и в съня си бях сигурна, че ще дойдеш, нали разбираш?
След това задъхано, до болка откровено признание, Пейгън едва си поемаше дъх. Направо му се искаше да повярва, че това е някакъв хитър номер. Много по-лесно щеше ла го понесе, ако наистина беше така.
И все пак, мъжката интуиция му подсказваше, че жената в другия край на палатката му казва истината.
— Приятно ми е… Приятно ми е да го чуя, Синамон — каза най-носле той. Гласът му бе странно прегракнал. — А сега, би ли ме оставила да спя, за Бога!
Пейгън стоеше неподвижен, загледан във водата. Слухът му, свикнал със звуците на джунглата, долавяше и разпознаваше и най-малкия шум.
Тихото сумтене на тръгналата за нощен лов мечка. Забързаното пъхтене на чакала. Резкия писък на жертвата му.
Мъжът до водата внезапно застина. Той долови тихия разговор на двамата пазачи, застанали зад бамбуковия храсталак. Пейгън сам им бе наредил да стоят там! Носачите обаче бяха прекалено увлечени в приказките си, за да обръщат внимание на другите звуци около себе си.
Освен това бяха нервни. Пейгън долови притеснението дори в отсечените им, безсмислени хвалби.
Това го накара да се усмихне.
Още три дни и щяха да стигнат до първия от зелените хълмове на Уиндхевън. Лицето на плантатора се изопна.
Стана твърдо като камъка, който сънуваше нощем.
За тези три дни можеха да се случат толкова много неща. И тогава тези тамили, от които сега нямаше никаква полза, щяха да станат много по-нервни. Това им го обещаваха черните очи на човека, който познаваше и най-слабите движения в мрака на нощта.