На няколко метра зад нея Пейгън бе клекнал до една стара, гигантска смокиня и сочеше някакви следи в белия прах.
Нихал стоеше до него и гледаше навъсено.
— Няма съмнение, че са няколко, както каза, Тигре. По следите наброявам петима-шестима мъже. Може би са слезли от планината? — Черните му очи внимателно следяха всеки жест на господаря му. — На кого ли са? И накъде са тръгнали?
Пейгън мрачно разглеждаше следите. Все пак, има късмет, че ги откри — досега явно грижливо ги бяха прикривали.
Той знаеше две неща. Първото бе, че те наистина бяха петима. А второто — че целта, която преследваха, не бе безобидна. В противен случай нямаше да заличават следите си толкова старателно.
Пейгън се изправи, метна пушката на рамото си и се вгледа в скалите в далечината. Там някъде, на три дни път оттук, започваха истинските планини, а зад тях се простираха плодородните зелени хълмове на Уиндхевън.
— Снощи двама от часовите бяха заспали, Нихал. На два пъти се наложи да ги будя. Кажи им, че ако това се повтори, ще глобя всички с две месечни заплати. А ако се случи трети път — наказанието ще бъде шест заплати.
Индиецът кимна мълчаливо, без да покаже с нещо, че е изненадан.
Пейгън сам знаеше, че сумата е много голяма. Носачите щяха да негодуват.
И все пак, наказанието бе необходимо, ако искаха да излязат живи от джунглата.
Англичанинът мрачно наблюдаваше как помощни кът му се отдалечава и обмисляше това, което бе скрил от него.
Тази сутрин Пейгън бе видял още една следа. Следа от ботуш, ботуш на англичанин, ако се съдеше по формата на отпечатъка.
Някой от наемниците на Ръксли? Или просто смелчага, който сам е тръгнал да търси „Окото на Шива“?
Сега бе невъзможно да отговори на тези въпроси. Пейгън реши да наблюдава пътеката през нощта. Щеше да се скрие в клоните на някое дърво. И когато този кучи син минеше, той щеше да е готов да го посрещне.
Англичанинът гневно се обърна и се загледа в носачите които с мъка изкачваха каменистата местност. Вниманието му бе привлечено веднага от блестящата коса на Барет. Сега тя грееше, сякаш събрала топлината на слънцето. „Трябвало е да я прибере.“ — помисли си той раздразнен. — „Ако се заплете в някой храсталак, само ще ни забави.“
Пейгън продължи да я наблюдава как грациозно отмята косата от лицето си и леко привежда тяло при всяка крачка.
Внезапно чу пукот на дърво и пръстите му инстинктивно се стегнаха около приклада на оръжието. Оказа се, че сам е счупил някаква суха клонка, попаднала в ръката му, без той да е усетил.
Пейгън нервно изруга и захвърли парчетата. Там, където паднаха, се вдигна ситен бял прах. Погледът му отново се върна към жената. Тя леко се препъна и навлезе в джунглата.
Постепенно разстоянието между Барет и носачите започна да се увеличава. Те спокойно продължаваха напред, а тя видимо изоставаше.
Но къде беше Нихал? Къде бяха двамата въоръжени тамили, на които, бе заповядал винаги да вървят зад нея?
Пътеката пред Барет оставаше празна.
Пейгън гледаше пътя отвисоко и внезапно различи следи от прясно разкопана яма, веднага след следващия завой на пътеката. Съвсем близо до нея имаше купчина натрупани листа.
От устата му изригна гневна ругатня.
В следващата секунда Пейгън вече тичаше надолу по хълма и яростно крещеше.
Успя да стигне до нея, когато тя бе само на сантиметри от купчината листа. Той гневно я дръпна и извъртя лицето й към своето.
Синьозелените й очи бяха станали като стъклени и сякаш не го виждаха. Барет премигна и прегракнало измърмори нещо, което доста наподобяваше името му.
След облекчението бързо дойде гневът.
— Какво искаш да направиш? Да се убиеш ли? — Гласът му хриптеше от вълнение, от тревога, че само преди секунди Барет е била на косъм от смъртта.
Очите й бавно се фокусираха.
— Аз… Аз просто следвам заповедите ти — млечнобялата й ръка едва-едва се повдигна и присмехулно му отдаде поздрав. — Тъй вярно, капитане. Няма да се бавим, сър.
После леко се олюля и залитна към него. Пейгън изруга разярен.
— Беше на цели три фута зад останалите, когато те хванах, малката! И само не ми казвай, че не си забелязала, по дяволите!
— Н-не… Не е възможно — измърмори Барет.
Пейгън гневно я завлече до мястото, където я бе хванал. Едната му ръка здраво стискаше кръста й, а другата грабна един прът от земята и го хвърли към купчината листа.
Чу се слабо шумолене на падащи листа. В следващата секунда пред очите им зейна дълбока, черна яма.
Видяла това, Барет бързо се окопити.
— К-какво е това!
— Яма за глигани. Стар ловджийски капан. С тази разлика, че този път беше много грижливо замаскиран.