Пейгън мрачно погледна дълбоката девет фута яма, от която стърчаха прясно обелени заострени колове от бамбук. Бе го очаквал. Защо не й каза, че ровът съвсем не е изкопан за зверове, а за хора?…
Отново работа на Ръксли ли? Или някои местен се бе постарал внимателно да скрие омразата си към чуждоземците?
Барет внимателно оглеждаше острите бамбукови колове и бързо си даде сметка колко близо е била до смъртта. Тя потрепери, представяйки си как колове пронизват тялото й.
— Господи, Пейгън, ти… Ти ми спаси живота! — лицето й бе мъртвешки бледо от ужас. — От… такава смърт… — тя млъкна, защото тръпките я разтърсиха.
Пейгън отново почувства страстния копнеж да я грабне в прегръдките си, да върне руменината по страните й, да погали с езика си замъглените й от сълзи очи.
Сега обаче трябваше да продължат. Оставаха им само три часа до залез слънце, а лагерът им трябваше да се организира на сигурно място. Пейгън знаеше къде, но бе необходимо доста да ускорят крачките си, за да стигнат там преди мръкване.
Очите му внимателно се взряха в лицето на жената.
— Имаме доста път преди да спрем за нощувка, Синамон. Да спрем тук е опасно.
В един момент му се прииска да сподели с нея подозренията си, но в следващия се отказа. Досега Пейгън не бе срещал жена, която спокойно би чула подобни новини. А и една сцена повече само би уплашила носачите, които и без това бяха притеснени.
Ямата бе изкопана тази сутрин, а това означаваше, че тези, които са вървели пред него, добре са се погрижили и за останалата част от пътя.
— Ще се справиш, нали? Искаш ли да починем петнайсетина минути? — гласът му бе странно приглушен. — Дяволски съжалявам, Angrezi, но…
Барет се стресна. За първи път долови такова безпокойство в гласа му. После нерешително се усмихна. Сега той вече не й заповядваше да се подчини, той просто я молеше.
Тя сковано му отдаде поздрав.
— Тъй вярно, капитане. Вие вървете напред, а аз ще ви следвам.
Дори и сега, когато косата й бе пълна с клончета и листа, Барет си оставаше за Пейгън най-красивата жена, която бе срещал през живота си. Тя бе съвършеното съчетание на огън и нежност.
— Сигурен съм, че ще се справиш, юнга! — каза прегракнало той и нежно измъкна едно заплело се в косата й клонче.
Ушите на Барет забучаха от ударите на сърцето й. Гръмкото барабанене замъгли съзнанието й.
Тя му се усмихна с най-ослепителната, чаровна усмивка.
После бавно се свлече в прегръдките му.
Само след петнадесет минути, противно на всякакъв здрав разум, Пейгън нареди на носачите да спрат за нощувка.
30.
Барет неспокойно се мяташе в леглото си.
Пред очите й плуваха пурпурночервени сенки. Тя с мъка се опитваше да разбере къде се намира. Когато обърна глава настрани, дъхът й спря.
В другия край на палатката, огрян от златистата светлина на фенера, седеше Пейгън. Едрите му, силни ръце прелистваха някакви книжа. Беше напълно вглъбен в изчисленията си.
Барет усети сърцето си бясно да се блъска в гърдите.
Да, наистина. В този мъж имаше нещо тайнствено, нещо, което тя се опитваше да разбере непрекъснато, но досега не бе успявала.
Дали не бе свързано с миналото й? Или пък бе предчувствие за бъдещето?
„Ако имам някакво бъдеще“, помисли си мрачно Барет.
Тя бе забелязала растящото напрежение сред носачите, добре прикриваното безпокойство на Нихал, когато разпъваха палатките за нощувка. А и ако не се лъжеше, носачите бяха с двама по-малко.
Всичко това явно предвещаваше неприятности.
Погледът й отново се прехвърли към мъжа, който мълчаливо работеше в дъното на палатката. По лицето му пробягваха ту бронзовите отблясъци на светлината, ту тъмните сенки на нощта. Над челото му непрекъснато падаше черен кичур коса и той нетърпеливо го отмяташе.
Това бе едно сурово и същевременно изключително красиво лице. То не разкриваше нито една от дълбоко погребаните в съзнанието си тайни. Дори сребристият белег, който в момента трептеше под веждата му, сякаш й се присмиваше.
Барет присви очи, защото видя, че Пейгън е свалил саронга и отново е облечен в европейски дрехи. Какво ли означава това?
Мисълта й бързо се стрелна в съвсем друга посока. Барет знаеше, че Пейгън не е забелязал, че е будна. Това смело отприщи любопитството й.
Широките му рамене бяха скрити под искрящо бяла риза. Ръкавите й бяха навити и откриваха здравите му мускули. Върху дясната ръка Барет забеляза дълги белези, като от нарези с нож.
Погледът й се спря на силните пръсти, които спокойно разтвориха една навита на руло карта и сърцето й подскочи.