Без да трепне от болката, мъжът извади носна кърпа от джоба си и превърза раната. После отново погледна Барет.
Помежду им сякаш избухна мълния. Огромното й напрежение бе почти осезаемо. В нея имаше страстно желание за взаимност, но и някакво безпокойство, дори съжаление.
Телата им говореха на свой, собствен език — и това бе езикът на крещящата им нужда един от друг.
Барет усети как гладният мъжки поглед я пронизва, коленете й се подкосиха, обзе я добре познатата слабост. Може би това се дължи просто на опасностите, които преживяхме заедно, заубеждава се сама тя.
„Лъжеш! — нашепваше й вътрешен глас, много по-безпристрастно. — Не е само това…“
Устата й бе пресъхнала, главата й бе замаяна и тя нямаше сили нито да проговори, нито да помръдне. Можеше само да стои замръзнала и да го гледа. Секундите се точеха като часове в горещия задух на палатка та. Сърцето й бясно биеше.
„Това е невъзможно!“ — опитваше се да се вразуми тя.
Слабостта в краката й и кипенето на кръвта и обаче говореха друго.
Барет бе зашеметена от прозрението, че той изпитва страстен глад за нея, и от собственото си желание да го засити, което не можеше да преодолее. Дори жилото на страха не разпръскваше омаята на погледа му.
Пейгън бавно се изправи и тръгна насреща й. Докато вървеше, тялото му закри светлината на фенера и в палатката настъпи мрак.
Барет бе разтърсена от смътно предчувствие за опасност.
Пръстите му леко погалиха челото й — леки като пера и едновременно болезнено могъщи — могъщи като океана.
— По-добре ли си, Angrezi?
Тя не бе в състояние да му отговори. Не и в момента, когато топлата му, покрита с косъмчета гръд, бе толкова близо до тялото й, когато мускулестото му бедро леко я докосваше.
Пръстите му пропълзяха по лицето й и Барет почувства див, неизпитван досега възторг. Тя затвори очи.
„Какво става с мен, за Бога!“
— Защо не ми каза, че нямаш сили?
Тя преглътна, опитвайки се да се овладее.
— Аз щях… щях да се справя.
— Да се справиш? Та ти беше полумъртва от умора, малката! Кога най-сетне ще се решиш да поискаш помощ?
Очите й се разшириха.
— Сигурно никога! — дори и сега, в едва доловимия й шепот, ясно проличаха упоритост и непреклонност.
— Твърдоглава жена!
Гласът му бе нисък и дрезгав. Пръстите му отметнаха един кичур от бузата й и се плъзнаха към меката извивка на шията й.
Отговорът й бе светкавичен — отговор на инстинктите й. Барет потрепери, усетила как огънят му преминава през цялото й тяло и стига до пръстите на краката.
Едва успя да сподави стона, който се изтръгна от гърлото й, когато и другата му ръка обгърна раменете й.
— Какво има?
Пейгън се наведе още по-близо до нея. Пръстите му се ровеха дълбоко в косата й.
Тя премигна. Очите й бяха премрежени и не успяваше да го вижда добре.
Пейгън не бе способен да откъсне погледа си от тези странни очи. Във дълбините им се криеше несигурност, но и нещо друго… И това, другото, бе страстно желание.
Барет седеше скована върху леглото и не смееше да Помръдне, когато той се отпусна зад нея и придърпа гърба й към гърдите си. Той потърси да види лицето й, но очите му бяха привлечени от устните й. Нейните очи сякаш опипваха напрегнатите, чувствени очертания на долната му устна.
През тялото на Пейгън се стрелна жар, който се стече към слабините му. Палецът му погали извивката на устните й.
— Постъпката ти днес на пътя бе дяволски глупава, Барет. Кога най-после ще спреш да се противиш и ще приемеш от мен поне един съвет?
— С-съвет? В най-добрия случай кралската ти заповед! — протестът в гласа й обаче бе едва различим.
— Да, може би наистина понякога съм прекалено властен — съгласи се Пейгън с едва забележима усмивка.
— Жесток. Н-нагъл — гласът й затрепери. — Абсолютно непоносим. — Очите й внезапно помръкнаха и станаха странно неуверени. — Аз… Аз щях да загина, ако не ме беше спрял, нали?
Никакъв отговор. Само скулите му се стегнаха. Всъщност именно това бе отговорът, от който Барет се нуждаеше.
— Изглежда… изглежда отново ти дължа живота си. За трети път. Интересно, че най-малко от всичко ти подхожда ролята на ангел-пазител.
Пейгън присви очи.
— Много неща не знаеш за мен, Angrezi. — Гласът му я заливаше като тъмен, среднощен прилив. — Сега обаче имам достатъчно време да ти разкрия част от тях. Аз вече нямам намерение да те изпускам от лапите си, Синамон. Поне за дълго, много дълго време.
Докосването му се промени — стана по-бавно, по-настойчиво.
Горещо, непоносимо горещо.
— Предполагам… Предполагам, че искаш да ме изплашиш — отвърна пресипнало тя.