— Да, и вече съм го направил — пръстите му прокарваха бавни кръгове в косата й.
Стори й се, че костите й се стопяват.
— Не мисля… не мисля, че ще успееш.
— А трябва, Синамон — гласът му бе като кадифе. — Би трябвало вече да не трепериш от страх.
В мига, в който пръстите му напипаха малкото стегнато възелче от нерви зад ухото й, Барет обаче силно затрепери. И не от страх. Пейгън нежно започна да го гали.
Да, явно има опит, придобит от връзките си с хилядите жени, които е притежавал — разсеяно си помисли Барет.
— И от какво трябва да се страхувам, Тигър-сахиб? Че ще ме биеш жестоко? — Движена от някаква необяснима за разума невъздържаност, тя позволи на очите си да се спрат върху устните му. — Че ще ме изтезаваш по непознат досега начин? Че ще ме подчиниш на волята си?
— От нещо много по-страшно, Angrezi. Аз ще разпаля кръвта ти така, че ти ще стенеш, произнасяйки името ми и ще забравиш всичко останало, освен насладата от сливането ни един в друг. Ще опозная с устни всяка пареща частица от тялото ти, а после ще се върна по следите си с език и зъби. — Очите му сякаш я пронизваха, обезумели от страстно желание. — Аз ще те имам, Синамон. Така, както един мъж може да има една жена. Ще те превземам до мига, в който кожата ти придобие моя мирис, а върху кадифените ти бедра останат следи от зъбите ми. Докато всяка твоя частица бъде изпълнена единствено с копнеж по мен. Ще имам дните ти, нощите ти, дори сънищата ти.
Дъхът й бе спрял. Дори въздухът около тях сякаш трептеше от напрежение. „Но ти вече ме имаш“ — искаше да му отвърне Барет. — „Ти отдавна превзе душата ми.“
Единствено гордостта й я възпря да му го признае.
Барет мъчително преглътна. Стоманеното острие на възбудата му вече притискаше бедрото й. Обземаше я шеметна лудост.
Да, това наистина бе лудост. Пълна лудост.
В един миг й се стори, че самата джунгла се е обвила около телата им й ги стягаше с пръстените на отровна кобра. Как беше възможно да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си в момента?!
А може би именно това бе изходът! Може би единствено в прегръдката на Пейгън е тайната на нейното оцеляване?
Ако в този момент Барет бе друга жена, жена с по малко гордост и повече опит, тя би проговорила. Барет обаче не беше.
Тя бе обхваната от паника, не можеше да си поеме дъх, кръвта нахлу в лицето й.
Не й оставаше нищо друго, освен да затвори очи. Сега Барет бе смаяна, неспособна да издържи изпитателния му поглед. Та нали все пак Пейгън знаеше, че тя е пионка на Ръксли? Как би могъл да си позволи да се обвързва с нея?
Затворените й очи не виждаха отчаяната надежда за взаимност, която изгаряше мъжа над нея.
Пръстите му се отделиха от косата й и тя болезнено потрепери, сякаш беше изоставена. „Така е по-добре, глупачке“ — опитваше се да се вразуми тя. „Много по-добре. Този мъж е луд и опасен. Не му позволявай да те притежава.“
— Господи, Синамон!
Барет бе дотолкова съсредоточена в непосилните опити да не загуби самообладание, че не забеляза как струя свеж въздух погали врата й. Чак когато хладина та обхвана и голата й гръд, тя се осъзна.
Устните на Пейгън галеха извивката на ухото й. Барет широко отвори очи. Той бавно разкопчаваше ризата й и под дългите му пръсти полека се разкриваше великолепието на порозовелите й от вълнение гърди, на набъбналите й твърди зърна.
Барет по-скоро усети стона дълбоко в гърдите на Пейгън. Силните му длани обхванаха гърдите й и леко притиснаха напъпилите връхчета. Бавните движения на загорелите му ръце по млечнобялата й кожа сякаш за палиха огън, който я изгаряше.
Да, трябваше да го спре, да спре всичко. Безразсъдната, дивата страст бе грях.
Барет отвори уста, за да му го каже, да го помоли ако трябва да спре, но от устните й се отрони само една дълга, сладостна въздишка. Той продължи да гали гърдите й.
Ушите й странно забучаха. Тя нервно се опита да се отдръпне, но краката й бяха като вкопани.
— Ти самата си огън, Angrezi — прошепна той. — Усещаш ли как сладостно изпълваш ръцете ми? — Пейгън бавно и ритмично галеше в кръгове гърдите й около зърната, а тя се извиваше под него и трепереше. — Сега чувстваш ли какво значи да гориш, твоята кръв да се възпламенява заедно с моята?
— Пейгън? — това бе единствената дума, която можеше да произнесе, единственото, което имаше смисъл в стихийната буря от страст, замъглила съзнанието й. — Що… Що за лудост е това?
— Само замълчи и ще ти отговаря, красавице моя. Ще ти отговоря с много думи, на много езици — той вече оставяше горещи следи от целувки по врата й.