Барет потръпна, защото отново усети как я завладява магнетичната му сила. Защото почти прие, че нещо толкова грубо и шокиращо може да бъде естествено и нормално! Тя искаше да е така, защото пак закопня за докосването му.
Разумът й обаче се възпротиви. Разумът и строгите принципи, втълпявани й още от дете.
Ето защо си пое дъх и се опита да се освободи, но пръстите му силно я стиснаха.
— Не, Angrezi, не преди да поговорим, защото последния път не успяхме.
Тя не направи опит да се бори, защото знаеше, че не може да избяга, докато той не я пусне.
— Много добре — каза след малко той с нисък, леко дрезгав глас. Размърда се, докато я придърпваше към гърдите си и се мъчеше да забрави напрежението в слабините си. Напразни опити — този огън можеше да се угаси само по един-единствен начин — да проникне дълбоко в сатенената й мекота и да чува нейните страстни стенания, докато не ги залее опияняващ екстаз.
Отхвърли виденията си с усилие.
— Ти си много страстна, соколице моя. Това наистина рядко се среща. Вкусвала ли си и друг път толкова голяма наслада?
Бузите й пламнаха:
— Аз… аз не… искам да кажа, че сигурно щях да си спомня, ако — след което поруменя още повече. Мили Боже, как беше възможно да стои в прегръдките му и спокойно да обсъжда тези забранени неща?
Признанието й бе по детски невинно, без следа от преструвка и го накара да тържествува. Наистина разбра колко много я желае, колко иска да бъде първият й любовник, най-добрият й любовник.
О, Господи, последният й любовник!
Но това не беше възможно, както вече беше разбрал. Тази мисъл болезнено го жегна. Все пак имаше какво да и даде.
— Внимавай, Angrezi. Пази добре огъня си — пръстите му се стегнаха. — Тялото ти е прекрасно. Създадено за наслада — за теб и за всеки мъж, който има щастието да ти бъде любовник. Радвай се на този дар на природата, малката. Той не се среща често — при последните му думи тя почувства горчивина.
Но ти си единственият любовник, когото искам Единствените устни и ръце, за които копнея, са твоите!
Наведе глава, косата й падна като завеса пред очите й. Не искаше да му позволи да забележи болката и слабостта й, докато той самият беше толкова дързък и самоуверен.
Очите му се премрежиха при нейното движение. Пламъкът на лампата зад тях се разлюля и по лицето й косата и пробягаха сенки. Дъхът му секна. Със стиснати до болка устни се загледа в смътните очертания на изящно оформения нос и брадичката й, в буйно разпилените и къдрици.
Внезапно в кръвта му се разля нещо замайващо и сладостно. Нещо, което опасно напомняше на упование И надежда. И изведнъж се появиха мечтите — мечти каквито той не можеше да си позволи.
— Meri jaan.
— Защо… защо ме наричаш така?
— Това е… само един израз, принцесо.
Въпреки равнодушния му тон, Пейгън кипеше, изпълнен с желание и още по-страшно — с чувства.
Замисли се дали да й каже за Лондон. В крайна сметка тя имаше право да знае, това беше и нейното минало. Сбърчи чело, докато търсеше най-подходящите думи.
— Имаш ли някакви спомени от Лондон, Angrezi? Улиците с газови фенери, минаващите карета. Може би снегът?
Барет смръщена прехапа устни. Опита се да извика някакъв спомен, да премине отвъд черната стена в съзнанието си. Както винаги до този момент, усилията й се оказаха напразни.
— Нищо. Все едно и също. Боже, никога ли няма да си спомня? — отчаяно възкликна тя.
Безнадеждността в гласа й промени решението на Пейгън. Сега тя се нуждаеше от спокойствие и сигурност а не от нови неразрешими загадки.
— Няма значение, соколице моя. Просто си казах, че ти може би си почувствала нещо. Аз… сбърках.
— Може би никога няма да мога. Може би… може би ще си остана завинаги така, между миналото и бъдещето, между сънищата и действителността.
— Но ти остава все пак настоящето. Има и по-страшни неща от това да живееш само с настоящето, Angrezi. Всеки от нас има спомени, които с радост би забравил.
По бузите й се отрони сълза. Тя бързо посегна да я изтрие, но Пейгън спря ръката й. После пое сребърна та капчица с пръст и я поднесе към устните си.
— Аз отново ти причиних болка. Исках само да… — но не довърши и скочи на крака.
Застигна го задъхано прошепване:
— Почакай, моля те!
Раменете му се изправиха.
— Въпроси ли имаш, соколице? Боя се, че не съм подходящ за довереник.
Тя събра кураж и попита: