После изруга и впи пръсти в бедрата й, притегли я към себе си и плътно я притисна към стегнатите си бедра. Намери грубо устата й. Нямаше и следа от предишната му нежност и внимание. Жестоко захапа долната й устна. Езикът му като острие разтвори стиснати те й зъби и властно навлезе в устата й.
Нощта избухна в пламъци. Барет почувства как от всяка пора на тялото й блика горещина и този огън се разгорява във всяка нейна клетка.
„Гняв, а не страст“, помисли си зашеметена.
Ярост и диво отмъщение. Но това беше по-добре от разтворената кървяща рана, която остана, от слабостта и сладката мъка, които я обземаха тогава, когато пръстите му бяха ефирно нежни. Да, дори много по добре, защото тя вече знаеше, че и той кърви.
Тя дръзко повдигна бедра и се притисна към пулсиращата му мъжественост. Пръстите му се впиха опи по-здраво в нея. Усети безумния му гняв и настървеното му желание. И си даде сметка, че тръпнещото й тяло му отговаря със същата необуздана пламенност.
По-добре така. Поне нямаше никаква опасност нямаше слабост, нямаше мъка.
Зърната й се втвърдиха от допира до гърдите му. Пръстите й пробягаха по гърба му, спуснаха се надолу към кръста и се вкопчиха в бедрата му.
Пейгън застина, дъхът му излизаше със свистене през стиснатите зъби.
В следващия миг я хвърли на леглото.
— На зазоряване, магьоснице — обеща той и изчезна в тъмнината.
32.
Тя сънуваше — странни видения от непознат нощен град. Профучаваха карети, облаци снежинки се завихряха под уличните фенери, леден вятър пронизваше черната мекота на нощта.
Просветнаха искри. После — усещането за топлия дъх и силните ръце.
И двете думи „Meri jaan“, които постепенно отзвучаха.
Внезапно виденията се разпаднаха и се стопиха. Студеният вятър се смени с гореща лепкава тъмнина. Около нея зашепна и зашумоля джунглата.
Тогава дойде обезумелият, режещ слуха вик. Барет рязко се надигна. Широко отвори очи и напрегна слуха си. Първата й мисъл бе, че може би е чула крясък на маймуна. Но после се чу още един остър, изпълнен с ужас вик, който изведнъж секна. Такъв звук можеше да издаде само човешко същество в смъртна опасност.
Напрегната тишина завладя разбудилата се джунгла. А тази тишина беше много по-страховита от неспирната врява при борбата между живота и смъртта тук.
Барет остана неподвижна, стомахът й се сви. По дяволите, той не можеше да умре! Всъщност не още. Тя току-що се бе заела със задачата да му почерни живота!
Усети как в ъгълчетата на очите й напират сълзи и грубо ги изтри с ръка. В съзнанието й нахлуха смътните видения от съня.
Дали това не бяха видения от миналото?
Сняг и златиста светлина, мрачни улици, изпълнени с дебнеща опасност. Градът… Лондон? Опасност, която се промъкваше на два крака?
И една дума. Име? Примамливо екзотично име?
Разпилените нишки към спомените изтъняха и се скъсаха. Тя болезнено се смръщи.
Остана все така неподвижна и безкрайно изплашена в тъмното. Слушаше жуженето на насекомите. Чакаше.
Откъм дъното на палатката се чу леко проскърцване.
— Memsab — това бе гласът на Мита, сподавен и треперещ.
— Тук съм — отвърна тихо Барет.
— Чухте ли, memsab?
— Господи, чух! Не беше ли… — гласът и замря, не успя да изрече ужасните думи.
Последва ледено мълчание. Мита усети с женския си инстинкт страховете на Барет. Страхове, които бяха и нейни.
— Не — каза накрая. — Не беше Тигъра. Един от носачите беше. Май от предния пост.
Барет нищо не отговори. И двете разбираха какво означава този безумен вик — преследвачите се бяха промъкнали толкова наблизо, че някой от тях можеше да се появи на входа на палатката всеки момент.
Нощта около тях пулсираше като жива, заредена с дебнеща заплаха и ужас. Те напрягаха слух, за да различат всеки непривичен звук — сподавен вик или изпращяване на клон, който щеше да бъде знак, че започва нападението.
Той ще се върне, каза си замаяна от напрежението Барет. Нали обеща!
— О, memsab, боя се, че ме обхваща позорен страх — промълви Мита.
Пръстите на двете жени се намериха и се оплетоха. Устните им безмълвно се молеха за един и същи мъж.
Те изникнаха от нощта без предупреждение. Шумът от босите им крака се смеси с шума от чупене на клони и разтърсени от движение храсталаци. Чуха се пронизителни викове, които завършваха с приглушено мърморене.
В брезентовата стена на палатката се заби кама, която със съскане разпра платното. Отвън долетя гърлена ругатня. Потиснала ужаса си, Барет сграбчи револвера, който стоеше в скута й. Палатката се разтресе.