Тя стреля в тъмното, там, откъдето идваше шума. Последва нечовешки рев и тъп удар от падане на тяло. Внезапно нечии невидими ръце раздраха брезентното платно до долу и цялата палатка бясно се разклати. Барет стреля отново. Движението моментално спря.
Ръцете й трепереха. Мили Боже, тя току-що беше стреляла по човек, може би го беше убила! Но все още нападението продължаваше.
Чуваше сърцето си да бие като камбана. Зачака следващата атака.
Този път тя дойде откъм входа. Ловки пръсти развързваха покривалото. Тя се напрегна да различи нападателя в тъмнината. Прецени, че ще има време само за един изстрел.
Затвори очи и отхвърли опасението, че може да не уцели. Трябваше да спечели време. За тях. За Пейгън, който беше някъде навън, в джунглата.
Покривалото рязко се отметна. В задушната палатка нахлу хладен въздух.
Пръстите й се стегнаха. „Не още“, изкомандва си наум и по челото й изби пот. Нека да се приближи достатъчно, за да бъде сигурна, че куршумът няма да отиде напразно. Наостри слуха си, защото очите й нищо не виждаха в тъмнината.
Чу шум от нещо съборено и си спомни за стола точно пред входа, който тя беше поставила, ръководена от някакво шесто чувство. Значи той беше вътре.
Прецени разстоянието между нападателя и мястото, където те с Мита стояха свити една до друга.
Пет крачки. Четири секунди, може би по-малко, а мъжът знаеше къде точно да се насочи. А това беше повече от вероятно, защото явно ги бяха следили наблюдавали през целия ден.
Значи четири секунди. Барет чу как Мита задържа дишането си.
Три. Две.
Една. Показалецът й се стегна. Помъчи се да овладее внезапното потрепване на ръката си, защото ако и пуснеше само миг, щеше да бъде късно.
„Направи го!“ — заповяда си тя. — „Направи го, преди той да го е направил!“
Пръстът й потрепна. Успя да различи безмълвна, размазана сянка. Сянка, която бавно се накланя към нея.
Барет преглътна горчивината на страха и стреля. За миг тъмнината бе прорязана от синьобял пламък Острият мирис на барут напълни дробовете й и част от секундата на фона на нощта се очерта висока фигура на мъж в саронг. Лицето му остана в сянка, щото се бе превил от болка.
Тя чу как той грубо изруга преди силните му пръсти да се вкопчат в китката й и да изтръгнат револвера.
Не успя да си поеме дъх, когато тежкото тяло се наведе и се строполи отгоре й. И двамата паднаха на мръсния под. Няколко безкрайни секунди тя остана зашеметена, изпълнена с ужас. Сякаш от много далеч летя писъкът на Мита, а после отговорът на Нихал.
— Memsab! Ранена ли сте?
— Само… се ударих. Можеш ли… да ми помогнеш да го отместим?
Мита се наведе и двете заедно забутаха неподвижната фигура. В тъмното беше много трудно, но накрая Барет успя да освободи едната си ръка.
Внезапно масивното тяло се стегна и я притисна цялата си тежест.
— Мита, помощ! Трябва да го обърнем по гръб.
Шумът от боя навън намаля. Покривалото се отметна. Този път беше Нихал. Светлината от бързо направена факла проряза тъмнината. Разпознаха застреляния по бронзова кожа.
— Тигър-сахиб! — извикаха едновременно Мита и Нихал преди горещата главня да угасне.
Ледена вълна на ужас заля Барет. „Какво направих?“
— Боже Господи, той не… не може да бъде…
Мъжът отгоре й леко помръдна и се прокашля:
— Да не би да се опитваш да довършиш делото на ведда, Angrezi?
— Пейгън! — извика тя, невярваща на ушите си. — Ангели небесни, какво…
Изведнъж той потръпна и застина над нея. Мита коленичи и започна бързо да опипва тялото. Опитваше се да открие раната му.
— Светлина, Нихал!
Смазана под тежестта му, Барет с мъка се опитваше да се измъкне. От хаоса, който бушуваше в главата, тя осъзнаваше само една мисъл. „Ти го уби! Ти го уби!“
— Мита?
— Не намирам рана, memsab.
Скована от жестоки угризения, Барет не усети веднага как тялото му отново се напрегна и потръпна. После се размърда, а от гърлото му излезе болезнено стенание. Едното му коляно се сви и се заби в корема й.
— Жив е, Мита! Помогни ми да го преместим!
Почти мигновено силните му бедра се раздвижиха и той седна върху нея.
Барет застина. Можеше да се закълне, че дочу някакво хихикане. Но това, разбира се, беше невъзможно.
— Пейгън! Какво ще…
— Мекота, в името на Шива! — той се закашля, преди да продължи: — Меко… точно там… където трябва.
Сега вече тя не се усъмни, че наистина го е чула да се подхилва. Ново подсмихване. Усети натиска на твърдата му мъжественост.
Ужасът й бе заменен от бяс! Нахален глупак! Докато се раздираше от угризения, че го е убила, той не изпусна възможността да се отдаде на похотливите си желания.